Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 91

Танис и Речен вятър бяха изследвали зданието, но не можаха да намерят изход или други признаци на живот. Полуелфът се чудеше дали над мястото не тегне някакво заклинание, което ги задържа вътре, защото всеки път, когато тръгнеха нанякъде тесните слабо осветени коридори неотменно ги връщаха обратно в тази стая.

Почти не помнеха какво е станало, след като корабът потъна във водовъртежа. Танис беше видял как мачтата пада и платната се разкъсват. Беше чул писъците и как една гигантска вълна отнесе Карамон зад борда. Спомняше си червените къдрици на Тика да се стелят по водата, след което тя изчезна. Имаше дракон… и Китиара… Върху рамото му имаше следи от драконски нокти. После се появи друга вълна… Помнеше, че сдържа дъха си, докато усети, че ще умре от болка в дробовете и си помисли, че смъртта ще бъде лесна и желана. А след това изплува над бушуващата вода, само за да бъде отново погълнат. Тогава разбра, че това е краят…

След това се беше събудил на това странно място и видя, че Речен вятър, Златна Луна и Берем са с него.

Отначало Мъжът със Зеления камък изглеждаше уплашен от тях. Свит в един ъгъл, той не ги допускаше до себе си, но Златна Луна беше търпелива, говореше му и му носеше храна. Постепенно нежните и грижи го спечелиха, а и, както Танис сега разбра, отчаяното му желание да се махне оттук.

Когато започна да го разпитва, полуелфът бе убеден, че Берем нарочно е вкарал кораба във водовъртежа, защото е знаел за съществуването на това място. Но сега не беше толкова сигурен. От объркания му и уплашен вид разбираше, че и той няма представа къде се намират. Самият факт, че проговори подсказваше, че казва истината. Изглеждаше отчаян. Искаше да избяга. Но защо?

— Берем — Танис стана и закрачи из стаята. — Според мен това е идеалното място да се скриеш от Кралицата на Мрака…

— Не! — изкрещя мъжът и се надигна. Танис се обърна.

— Защо искаш да се върнеш там, където тя ще те намери?

Берем се сви уплашено на стола.

— Т-трябва да се върна обратно… Трябва да отида на едно място… Търся нещо… и докато не го открия, няма да намеря покой.

— Търсиш! Търсиш! — ядоса се Танис. — Да имаш онова, за което Кралицата би дала целия свят и да не знаеш причината.

— Не мога да ти кажа! — изхленчи Берем.

Танис си пое дъх и затвори очи, за да се успокои. Главата му пулсираше и имаше чувството, че ще се пръсне на хиляди парченца. Златна Луна се изправи, сложи ръце на раменете му и прошепна няколко успокоителни думи, от които той разбра само името на Мишакал. Бавно ужасното усещане изчезна и го остави изцеден и изтощен.

— Добре, Берем — въздъхна Танис. — Съжалявам. Няма повече да говорим за това. Разкажи ми за себе си. Откъде си?