Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 90

Берем продължи да търка врата си с поглед, прикован в него:

— Хората не задават въпроси на човек, който не може да говори.

Танис си наложи да се успокои и да обмисли казаното. Хвърляйки поглед към Речен вятър и Златна Луна, видя, че той се намръщи и поклати глава, а тя леко сви рамене. Накрая придърпа един дървен стол и седна срещу Берем, като внимаваше да не се облегне, защото облегалката бе напукана.

— Берем — полуелфът говореше бавно, овладял нетърпението си, — ти говориш с нас. Това означава ли, че ще отговориш на въпросите ни? Той го погледна и кимна.

— Защо?

Мъжът облиза устни и се огледа.

— Аз… трябва да ми помогнете… да се махна… Не мога да остана тук…

Танис усети, че го полазват тръпки въпреки задуха в стаята.

— В опасност ли си? В опасност ли сме? Какво е това място?

— Не знам! — Берем безпомощно се огледа. — Но знам, че не мога да остана тук. Трябва да се върна!

— Защо? Драконовите Господари те търсят. Един от тях… — Танис се закашля, после продължи хрипливо. — Един от тях ми каза, че ти си ключът към пълната победа на Кралицата на Мрака. Защо? Какво е това, което притежаваш и толкова им трябва?

— Нямам представа! — извика мъжът и сви юмрук. — Знам само, че ме преследват… Бягам им от… от години. Нямам мир, нито покой!

— От колко време, Берем? — попита меко Танис. — От колко време те преследват?

— От години… Не знам колко. — Той въздъхна и изражението му отново стана добродушно. — Аз съм на триста двайсет и две години. Или двайсет и три? Двайсет и четири? — Берем сви рамене. — През повечето време Кралицата ме търсеше.

— Триста двайсет и две? — изуми се Златна Луна. — Но ти си човек! Това не е възможно!

— Да, човек съм — Берем впери сините си очи в лечителката — и знам, че е невъзможно. Умирал съм много пъти. — Погледът му се отмести към Танис. — Ти ме видя да умирам в Пакс Таркас. Познах те, когато дойде на кораба.

— Значи си умрял, когато скалите те затрупаха! — възкликна Танис. — Но ние със Стърм те видяхме на сватбеното пиршество…

— Да, и аз ви видях, затова избягах. — Берем поклати глава. — Как можех да ви обясня, че съм жив? Знам само, че умирам и после възкръсвам. Непрекъснато. — Той подпря глава върху ръцете си. — Искам единствено покой!

Танис го гледаше недоверчиво. Смяташе, че лъже. Не, че умира и възкръсва, това го бе видял със собствените си очи. Но беше убеден, че мъжът знае защо Кралицата на Мрака с такова настървение го преследва!

— Берем, как зеленият камък се е озовал в тялото ти?

— Не знам — отвърна той толкова тихо, че едва го чуха, и инстинктивно се хвана за гърдите, сякаш го боляха. — Камъкът е част от тялото ми, както костите и кръвта. Мисля, че той ме връща към живота.

— Можеш ли да го сваляш? — попита нежно Златна Луна. Тя се отпусна на възглавница до Берем и сложи ръка върху неговата.

Мъжът рязко поклати глава и посивялата му коса падна върху очите му.

— Много пъти съм опитвал, но все едно да изтръгна собственото си сърце!

Танис потрепера и въздъхна с раздразнение. Още нямаше представа къде са. Беше се надявал Берем да им каже… Той отново огледа странната обстановка. Намираха се в някакво помещение в древна сграда, осветено с мека, призрачна светлина, която сякаш се излъчваше от мъха, който покриваше стените като гоблен. Мебелите също бяха стари и в доста окаяно състояние, макар някога да са били скъпи. Нямаха представа откога са тук. Времето се сливаше, нарушавано само когато се хранеха с някои от странните, растения и лягаха да спят.