Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 92

Мъжът се поколеба за миг, очите му се присвиха и тялото му се напрегна.

— Едва ли си чувал за това място. М-малко селце близо до… близо до… — Той преглътна и прочисти гърлото си — Нерака.

— Нерака? — Танис погледна Речен вятър, но той поклати глава.

— Прав е, никога не съм чувал за него.

— И аз — промърмори полуелфът. — Жалко, че Таселхоф и картите му не са тук… Берем, защо…

— Танис! — изкрещя Златна Луна.

Полуелфът скочи и ръката му инстинктивно посегна към меча, който липсваше. Смътно си спомни, че се беше борил да го задържи, но тежестта му го беше повлякла надолу. Като се ругаеше, че не е оставил Речен вятър да пази вратата, той гледаше мъжа в червена роба, който стоеше очертан в рамката й.

— Здравейте — каза той приятелски на общия език.

Червената роба напомни на Танис за Райстлин толкова силно, че погледът му се замъгли. За миг дори помисли, че е той. После очите му се проясниха. Този магьосник беше по-възрастен, много по-възрастен и лицето му изглеждаше добродушно.

— Къде сме? — попита остро Танис. — Кой си ти? Защо бяхме доведени тук?

— Крия КУЕКХ — каза с отвращение мъжът, обърна се и си тръгна.

— По дяволите! — Танис скочи с намерението да го сграбчи и да го върне, но Речен вятър го задържа.

— Успокой се. Той е магьосник. Не можеш да се бориш с него, дори да имаше меч. Ще го последваме, за да видим къде отива. Ако той е омагьосал това място, ще трябва да премахне магията, за да излезе оттук.

Танис си пое дълбоко дъх.

— Прав си, разбира се. Съжалявам, не знам какво ми стана. Чувствам се напрегнат като кожа на барабан. Златна Луна, остани тук с Берем.

— Не! — изкрещя Мъжът със Зеления камък, скочи от стола и се вкопчи в Танис с такава сила, че едва не го събори. — Не ме оставяйте тук! Недейте!

— Няма да те оставим — увери го Танис, като се опитваше да се измъкне от мъртвата му хватка. — Добре, добре, може би е по-правилно да не се разделяме.

Те забързано тръгнаха по мрачния, пуст коридор.

— Ето го! — посочи Речен вятър.

В слабата светлина видяха как крайчето на червената роба изчезва зад ъгъла. Като стъпваха тихо, те го последваха. Коридорът премина в друг, от двете страни на който бяха разположени стаи.

— Това го нямаше преди! — възкликна Речен вятър. — Тук имаше солидна стена!

— Солидна илюзия! — промърмори Танис.

Те тръгнаха по коридора, като се оглеждаха с любопитство. Стаите бяха пълни със същите стари, разностилни мебели. В тях нямаше никой, но въпреки това бяха осветени от същата странна блещукаща светлина. Може би е хан. Ако е така, те явно са единствените му клиенти, и то от стотици години.

Преминаваха през полусрутени коридори и огромни зали с колони, но нямаше време да се оглеждат, защото мъжът с червената роба се оказа забележително бърз. На два пъти помислиха, че са го изгубили, но в последния момент забелязваха робата му да се спуска по кръгло стълбище или да се носи по съседния коридор.

На едно такова разклонение спряха за малко и огледаха двата коридора, чувствайки се изгубени и отчаяни.

— Да се разделим — предложи Танис след малко. — Но не ходете надалеч. — Ще се срещнем пак тук. Речен вятър, ако го видиш, свирни веднъж. Аз ще направя същото.