Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн

Маргарет Вайс, Трейси Хикман

Дракони на пролетната зора

ДРАКОНИ НА ПРОЛЕТНОТО ВЪЗРАЖДАНЕ

Китиара, дните се люлеят Между очакване и мрак, и в съжаления. Сега, когато пиша, тъмни облаци Се спускат над града и бавят И мисълта, и изгрева. А улиците Блуждаят между светлината и нощта. И превъзмогнал своите колебания Успявам да ти кажа: Щом те няма, Ти ставаш още по-красива и обсебваща — Като дъха на орхидеи в жарка нощ. Страстта кръжи из вените като акула, Унищожава всички сетива, освен вкуса, Заложен в нея — вкус на кръв. Започва тя със лекичко ухапване, А после те разкъсва и усещаш Как пламъкът от слабините се надига Като в тунел към гърлото. И затова Нощта е тъй богата на копнежи, На битки, търсещи примирение. Бих се поддал на нощната съблазън И с друга бих те заменил, Благословена и безименна Във мрака. Ала когато дойде онзи час, когато слънцето преплита блясък С догарящата светлина на лампите В дъга из локвите, аз тръгвам… И въпреки че бурята не спира, Си спомням Стърм, Лорана, другите… Най-вече Стърм, защото той умее да вижда слънцето през облак и мъгла. Как бих ги изоставил? Затова, във сянката — не твоята, а сянката на здрача, След който винаги настъпва изгрев, Аз яхвам бурята.

— Виж, Берели тук има пътека… Колко странно. Толкова пъти сме ловували по тези места и никога не съм я виждали.

— Защо да е странно? Пожарът е унищожил повечето храсти, това е. Или е направена от животни.

— Да тръгнем по нея. Ако е била направена от животни, може да попаднем на някоя сърна. Цял ден нищо не сме ударили. Не обичам да се прибирам вкъщи с празни ръце.

Без да чака отговора ми, тя тръгва по пътеката. Вдигам рамене и поемам след нея. Приятно е да си навън днес — първият топъл ден след суровия студ на зимата. Слънцето сгрява врата и раменете ми. Придвижването през опожарените гори е лесно — няма лози, които да те препъват и бодливи храсти, които да късат дрехите ти. Сякаш ги е ударила светкавицата, която помним от миналата есен.

Вървим дълго и накрая започвам да се изморявала Объркала се е — не животни са утъпкали тази пътека, а хора, и то отдавна. Цял ден нищо не видяхме. Животните или са измрели, или са избягали. Тази вечер няма да има прясно месо.

Продължаваме да вървим. Слънцето е високо в небето. Уморен съм, гладен съм. Не видяхме и следа от живо същество.

— Да се връщаме, сестричке. Тук няма да намерим нищо.

Тя спира и въздъхва. Потна е, уморена и отчаяна, знам. И твърде слаба. Върши и женската работа, и мъжката. Ходи на лов, вместо да си седи у дома и да разглежда молбите на тъжителите. Хубава е, струва ми се. Хората казват, че си приличаме, но грешат. Просто сме много близки — по-близки от другите братя и сестри. Но това е необходимост. Животът ни беше много труден…

— Май си прав, Берем. Не видях следи… Чакай малко… Погледни напред… Какво е това?

Виждам някаква ярка светлина, многоцветно сияние, което блести на слънцето, сякаш всички скъпоценни камъни в Крин са събрани в кошница.

Очите й се разширяват.

— Може би това е Портата под Дъгата!

Ама че глупост. Смея се, но се затичвам напред. Трудно е да я настигна. Аз съм по-силен, но тя е пъргава като сърна.