Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 40

— Какво имаше там? — попита, когато успя да надвика бученето на сърцето си.

Лицето на кендера беше бледо като смъртта.

— Една к-кула.

Очите на Флинт се разшириха от изненада.

— Кула? Тичах толкова дълго, за малко не се пребих, а сега научавам, че съм бягал от някаква кула! Предполагам — рошавите му вежди заплашително се събраха, — че не те е преследвала?

— Н-не. Просто си стоеше. Но беше най-ужасното нещо, което съм виждал в живота си — призна тържествено кендерът и сви рамене.

— Трябва да е била Кулата на Висшата магия — каза Лордът на Палантас същата вечер, когато седяха в Залата с Картите в красивия дворец на хълма с изглед към града. — Нищо чудно, че малкият ти приятел е побягнал. По-скоро се учудвам, че е стигнал чак до дъбовата гора Шоикан.

— Той е кендер — отвърна Лорана усмихната.

— Е, това обяснява всичко. Ето нещо, за което не съм се сещал — да наема кендери да вършат работата около кулата. Плащаме невероятни пари, за да накараме хората да влязат веднъж годишно в онези здания и да ги поддържат. Но от друга страна — ентусиазмът му се изпари, — предполагам, че на съгражданите ми никак няма да им е приятно да гледат толкова много кендери в града.

Амотус, Лорд на Палантас, се разхождаше по полирания мраморен под, облечен в церемониалната си роба, с ръце зад гърба. Лорана вървеше до него, като се опитваше да не се спъва в дългата си, богато набрана рокля, която беше облякла по настояване на палантианците. Те бяха много деликатни като й я подариха, но тя знаеше, че се ужасяват, когато гледат принцеса от Куалинести да се разхожда в окървавена и нащърбена от битките броня. Лорана нямаше избор, освен да я приеме. Не можеше да си позволи да ги обиди, защото разчиташе на помощта им. Но се чувстваше гола, крехка и беззащитна без меча и стоманата около тялото си.

Знаеше, че генералите от палантианската армия, временните командири на соламнийските рицари и другите благородници — съветници от Градския сенат — са тези, които я карат да се чувства крехка и беззащитна. С всеки поглед те й напомняха, че за тях тя е жена, която си играе на войник. Да, беше се справила добре, но е време пак да се върне в кухнята.

— Какво представлява Кулата на Висшата Магия? — попита рязко Лорана. След седмица преговори с Лорда беше научила, че макар и интелигентен човек, мислите му бродеха в неизвестна посока и само постоянните напътствия можеха да го задържат върху основната тема.

— О, да. Можеш да я видиш през прозореца оттук, ако наистина го искаш — каза той колебливо.

— Бих искала — каза хладно Лорана.

Лорд Амотус сви рамене и я поведе към единствения прозорец, скрит зад дебели пердета. Завесите на останалите бяха вдигнати и разкриваха зашеметяващ изглед към града във всички посоки.

— Да, това е причината да ги държа спуснати — отвърна с въздишка Лордът в отговор на въпроса й. — Много жалко. Според старите архиви някога това е бил най-красивият изглед към града. Но преди Кулата да бъде прокълната…

Лордът дръпна завесите встрани с трепереща ръка и потъмняло от скръб лице. Стресната от силните му емоции, Лорана погледна навън с любопитство и затаи дъх. Слънцето, което потъваше зад заснежените върхове на планините, беше нашарило небето в червено и пурпурно. Ярките цветове проблясваха върху чистите бели сгради на Палантас, а скъпият, прозрачен мрамор, от който бяха построени, отразяваше светлината на умиращия ден. Лорана не беше допускала, че подобна красота може да съществува в света на хората. Тя си съперничеше с любимата й родна Куалинести.