Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 38

— Няма никакви стени около и вън от града — каза тържествуващо Тас. — Поне около Новия град. А ако това е центърът, защо е толкова пуст? Не е зле да разберем.

Флинт изсумтя. Кендерът имаше право. Той поклати глава и се зачуди дали да не полегне някъде на сянка.

Двамата вървяха мълчаливо няколко минути и навлизаха все по-навътре в сърцето на града. От едната им страна, само няколко улици по-нататък, се издигаше разкошното имение на Лорда на Палантас. Стърчащите му шпилове се виждаха чак оттук. Но пред тях всичко се губеше в сянка.

Тас поглеждаше през прозорците и промушваше глава във входовете на сградите, които подминаваха. Стигнаха До края на улицата, преди кендерът да проговори.

— Знаеш ли, Флинт — каза той притеснено, — всички сгради са празни.

— Изоставени — поправи го джуджето с приглушен глас.

Беше сложило ръка на бойната си брадва, стреснато от пронизителния му глас.

— Има нещо странно в това място — каза кендерът и се доближи до него. — Аз не се боя, но ти…

— Аз, да — прекъсна го Флинт. — Да се махаме оттук.

Тас погледна към високите сгради от двете им страни. Бяха добре поддържани. Очевидно жителите на Палантас толкова се гордееха с града си, че харчеха пари и за поддръжката на празни здания. Имаше магазини и жилища, и то съвсем солидни. Улиците бяха чисти, не се виждаше никакъв боклук, но нямаше никой. „Някога това е бил богаташки квартал, помисли си кендерът. Защо вече не е? Защо всички са заминали?“ От мястото лъхаше нещо злокобно, а малко неща можеха да накарат един кендер да изпита подобно чувство.

— Няма дори плъхове — промърмори Флинт, хвана ръката на Тас и го дръпна. — Видяхме достатъчно.

— О, я стига!

Тас издърпа ръката си, пребори се със странното злокобно чувство и като изпъчи тесните си раменца, отново тръгна по тротоара. Не беше изминал и метър, когато установи, че е сам. Раздразнен, той спря и погледна назад. Джуджето стоеше на тротоара и гледаше намръщено след него.

— Хайде да отидем само до горичката в края на улицата — посочи Тас. — Виж, най-обикновена горичка от най-обикновени дъбове. Сигурно е парк или нещо такова. Можем да обядваме…

— Това място не ми харесва! — заинати се Флинт. — Напомня ми за… Тъмната гора, където Райстлин говореше с призраците.

— Ти си единственият призрак тук — раздразнено отвърна Тас, пренебрегвайки факта, че и на него му напомняше за същото. — Посред бял ден е. В центъра на града сме, в името на Реоркс!

— Тогава защо е толкова студено?

— Зима е! — извика кендерът и размаха ръце, но веднага се смълча и започна да се оглежда, когато думите му злокобно отекнаха из пустите улици. — Идваш ли? — попиха той със силен шепот.

Флинт си пое дълбоко дъх. Стисна намръщен бойната си брадва и с маршова стъпка настигна кендера, като оглеждаше бдително сградите, сякаш всеки момент някое привидение можеше да изскочи от тях.

— Вече не е зима — промърмори джуджето с ъгълчето на устата си, — освен тук.

— Има още седмици до пролетта — възрази Тас, доволен да започне какъвто и да е спор, само за да отвлече вниманието от стомаха си, който се беше свил на бучка.