Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 39

Но Флинт отказа да спори и те продължиха мълчаливо да вървят по пустата улица, докато стигнаха края на карето. Тук сградите изведнъж свършваха с горичка. Както беше казал Тас, изглеждаше най-обикновена горичка от дъбови дървета, макар че това бяха най-високите дъбове, които бяха виждали през всичките си години на пътешествия из Крин. Но когато я доближиха, почувстваха как смразяващото усещане се засили толкова, че стана по-вледеняващо и от, най-големите студове, които бяха преживели — дори на Ледената стена. Защо беше толкова студено в тази част на града? Слънцето грееше. В небето нямаше нито облаче, но пръстите им бяха безчувствени, изтръпнали от студ. Флинт не можеше да държи дори брадвата си. Зъбите на Тас тракаха, изобщо не усещаше острите си уши и се тресеше силно.

— Д-д-да с-се махаме от-тук — запелтечи джуджето през посинелите си устни.

— П-просто стоим в с-сянката на сграда. — Тас за малко щеше да си прехапе езика. — К-когато из-злезем на с-слънце, ще с-се стоплим.

— Н-нито един от огньовете на К-крин н-няма да ни топли — отсече Флинт ядосано, докато тропаше по земята, за да възстанови кръвообращението в краката си.

— С-само още н-няколко м-метра. — Тас продължаваше да върви решително напред, въпреки че коленете му трепереха от студ. Но Флинт не му отговори. Той се обърна и видя, че джуджето не можеше да помръдне.

„Трябва да се върна“, каза си Тас, но не можеше. Любопитството, което беше основна причина за намаляване броя на кендерите в Крин, го тласкаше напред.

Когато стигна края на дъбовата горичка, сърцето му едва не спря. Обичайно кендерите са имунизирани срещу страх, затова бе успял да стигне дотук. Но сега се почувства жертвана най-безпричинния ужас, който беше преживявал някога. Онова, което го предизвикваше, се намираше именно в горичката.

„Това са обикновени дървета, каза си Тас, треперейки. Разговарях с призраци в Тъмната гора. Бих се срещу три или четири дракона. Бях затворник в замъка на магьосник. Видях демон да излиза от ада. Това е просто горичка.“

Бавно, говорейки си сам, той вървеше между дъбовете. Не стигна много далеч, не премина дори редицата дървета, която очертаваше периметъра на гората, когато се обърна и хукна назад.

Като го видя да бяга, Флинт разбра, че всичко е свършено — нещо ужасно щеше да изскочи от горичката. Джуджето толкова бързо се завъртя, че преплете крака и се затъркаля по паважа. Тас изтича до него, хвана го за пояса и го изправи. После двамата хукнаха бясно по улицата, Флинт бягаше, сякаш от това зависеше живота му. Струваше му се, че чува гигантски стъпки да трополят зад него и не смееше да се обърне. Представата за олигавено чудовище със зинала паст го преследваше и сърцето му едва не се пръсна. Най-после стигнаха края на улицата.

Беше топло. Слънцето грееше.

От оживените съседни улици се носеха гласове на хора. Флинт спря изтощен и задъхан. Той погледна уплашено назад, но с изненада видя, че улицата е съвсем пуста.