Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 42

— Закъсня, Астинус — каза с подчертано уважение Лордът.

Той и генералите му останаха прави, докато историкът седна, дори Рицарите от Соламния го изчакаха. Изпълнена с огромно любопитство, Лорана седна на мястото си до огромната кръгла маса, покрита с карти.

— Имах работа — отвърна Астинус с глас, който сякаш идваше от бездънен кладенец.

— Чух, че се е случило нещо много странно. — Лордът на Палантас се изчерви от неудобство. — Дължа ти извинение. Нямам представа как младежът се е озовал в такова състояние на стълбите ти. Защо не ни каза? Щяхме да преместим тялото без да вдигаме шум…

— Не беше проблем — каза рязко Астинус и погледна Лорана. — Решихме въпросът, както се полага. Свършено е с това.

— А какво стана с… останките? — попита колебливо Лордът. — Знам колко болезнено е било, но има определени здравни изисквания, узаконени от Сената, и искам да се уверя, че всичко е направено както трябва.

— Може би трябва да си вървя — каза Лорана студено и се изправи.

— Какво? Да си отидеш? — Лордът я загледа с недоумение. — Но ти едва дойде…

— Мисля, че разговорът ни разстройва принцесата — забеляза Астинус. — Както знаете, милорд, елфите много уважават живота. Те не обсъждат смъртта по такъв безсърдечен начин.

— О, небеса! — Амотус се изчерви, изправи се и хвана ръката й. — Моля за извинение, скъпа моя. Ужасно е от моя страна. Моля те да ми простиш и да седнеш отново. Донесете вино на принцесата! — Лордът махна с ръка на един слуга, който веднага напълни чашата й.

— Говорехте за Кулите на Висшата магия, когато влязох. Какво знаеш за тях? — попита Астинус и очите му сякаш проникнаха в душата на Лорана.

Потръпвайки под проницателния му поглед, тя отпи глътка вино, съжалявайки, че е заговорила за тях.

— Не е ли по-добре да се заемем с работа? Сигурна съм, че генералите с нетърпение чакат да се върнат при войските си, а аз…

— Какво знаеш за Кулите? — повтори Астинус.

— Аз… Не много — заекна Лорана, чувствайки се като ученичка, изправена пред учителя си. — Имах приятел, всъщност познат, който издържа Изпитанията в Кулата на Висшата Магия в Уейрет, но той е…

— Райстлин от Солас, предполагам — каза спокойно Астинус.

— Да, но как…

— Аз съм историк. Работата ми е да знам. Ще ти разкажа историята на Кулата на Палантас, защото е свързана със съдбата ти. — Без да обръща внимание на стреснатия й израз, той се обърна към един от генералите. — Дръпни онази завеса. Закрива най-хубавия изглед в града, както ми се стори, че отбеляза принцесата преди да вляза… Ето каква е историята на Кулата на Висшата магия в Палантас. Тя започва от онези отдавна отминали дни, известни под името Изгубените Битки. През Епохата на Могъществото Върховният жрец на Ищар започнал да се стряска и от сянката си и дал име на страховете си — Магьосниците. Боял се от тях и от огромната им сила. Не я разбирал, затова тя се превърнала в заплаха за него. Било лесно да настрои населението срещу магьосниците. Макар че всички ги уважавали, никой не им вярвал, най-вече защото позволили в редиците им да влязат представители и на трите основни сили във Вселената — Белите Магове на Доброто, Червените Магове на Неопределеното и Черните магове на Злото. Те, за разлика от Върховния жрец, разбирали, че във Вселената съществува равновесие между тях и ако го нарушиш, ще предизвикаш катастрофа… И така, хората се вдигнали срещу магьосниците. Естествено те се насочили първо към Петте Кули на Висшата Магия, защото в тях била концентрирана силата на Ордена. Именно там младите магове се подлагали на Изпитанието — или поне онези от тях, които се осмелявали, защото изпитите били не само трудни, но и рисковани. Всъщност провалът означавал само едно — смърт.