Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 33

Астинус го погледна. Лицето му беше студено, безизразно и непроницаемо като издялано от мрамор.

— Ти каза, че виждаш човек, който не умира — каза тихо историкът. Поколеба се за миг, вдигна рамене и отново извърна глава. — А аз виждам човек, който умира.

С тези думи той излезе от стаята.

Смята се, че Ти, който държиш тази Книга в Ръцете си, успешно си преминал Изпитанията в една от Кулите на Висшата магия и си демонстрирал Способността Си да упражняваш Контрол над Драконовото кълбо или някой от другите одобрени Магически Артефакти (виж приложение С) и освен това Си демонстрирал Доказани Способности при изричането на Заклинания…

— Да, да — промърмори Райстлин, докато преглеждаше набързо руните, които пълзяха като паяци по страницата. След като прочете нетърпеливо списъка със заклинания, най-после стигна до заключението.

Щом си изпълнил тези Изисквания Удовлетворително, според Учителите си, Ние полагаме в Ръцете Ти тази Книга със заклинания. Така, с помощта на Ключа, ще разкриеш. Нашите Мистерии, с писък на необуздан гняв Райстлин блъсна книгата с тъмносиня подвързия и сребърни руни настрани. С трепереща ръка посегна към следващия том от голямата купчина, която беше натрупал до себе си, но пристъп на кашлица го принуди да спре. Докато се бореше да си поеме дъх, за миг се уплаши, че няма да успее.

Болката беше непоносима. Понякога копнееше да потъне в забрава, да приключи с мъчението, което понасяше всеки ден. Слаб и замаян, той отпусна глава върху опряните си на писалището ръце. Покой, сладък безболезнен покой. В съзнанието му изплува образът на Карамон, който очакваше в отвъдния живот малкия си брат. Райстлин виждаше тъжните, кучешки очи на близнака си, усещаше съчувствието му…

Шумно си пое дъх и си наложи да се изправи. Да срещне Карамон! „Ставам лекомислен“, изръмжа той. Каква глупост!

Облиза покритите си със засъхнала кръв устни и при-тегли към себе си следващата книга. Сребърните й руни проблясваха на светлината на свещта, а подвързията, леденостудена на допир, беше същата като на онази, която вече притежаваше — книгата със заклинания на най-великия магьосник живял някога — Фистадантилус.

С треперещи ръце Райстлин я разгърна. Трескавите му очи погълнаха страницата, където бяха описани същите изисквания — само високопоставени в Ордена магьосници имаха уменията и силата, необходими да изучат заклинанията, записани тук. Онези, които не ги притежаваха и се опитваха да четат, нямаше да видят нищо освен драсканици на страниците.

Райстлин отговаряше на всички изисквания. Беше сигурно единственият между Белите и Червени магьосници в Крин, с изключение на Пар-Салиан, който можеше да докаже това. Но когато погледна написаното в книгата, то приличаше на безмислени драсканици.

Така с Ключа ще разкриеш Нашите Мистерии…

Райстлин изкрещя — тънък, виещ звук, прекъснат от задавено ридание. С горчива ярост и разочарование той помете книгите на пода. Ръцете му трескаво драскаха във въздуха и той отново изкрещя. Магията, която беше твърде слаб да призове, се подхрани от гнева му.