Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 34

Естетите, които минаваха в този момент пред вратите на голямата библиотека, си размениха стреснати погледи, като чуха ужасните писъци. После доловиха друг звук — пращене, последвано от шумна експлозия. Те загледаха уплашено вратата. Един сложи ръка на дръжката и я завъртя, но беше здраво залостена. Друг посочи с ръка и всички се отдръпнаха, когато призрачна светлина просветна под прага. От библиотеката се понесе мирис на сяра. Силен порив на вятъра го разнесе и блъсна вратата с такава сила, че едва не я разцепи на две. Естетите отново дочуха задавен стон на ярост, после хукнаха по мраморния коридор, призовавайки с пълен глас Астинус.

Историкът се появи и намери вратата към голямата библиотека омагьосана. Не се изненада. Светкавиците бляскаха край нея толкова често, все едно в стаята беше ден, а не късна нощ. Воят и писъкът на бурята се смесваха с пронизителните крясъци на магьосника. Чуваха се звуци от удари и падане, шумолене на свитъци пергамент. Огнени езици се промъкнаха под вратата.

— Учителю! — извика ужасен един от Естетите, сочейки към тях. — Той унищожава книгите!

Астинус поклати глава, без да спира да пише.

Изведнъж настъпи тишина. Светлината, която проникваше под прага угасна, сякаш погълната от мрака. Естетите колебливо доближиха вратата и протегнаха глави, ослушвайки се. Отвътре не се чуваше нищо, освен леко шумолене. Бертрем сложи ръка на вратата и тя поддаде на лекия му натиск.

— Отваря се, Учителю. Астинус се изправи.

— Върнете се в стаите си — нареди той на Естетите. — Тук не можете да помогнете с нищо.

Те се поклониха мълчаливо, хвърлиха към вратата последен уплашен поглед и бързо се отдалечиха по коридора, оставяйки Астинус сам. Той изчака малко, за да се убеди, че са се прибрали, после бавно отвори вратата към голямата библиотека.

Сребриста и червена лунна светлина струеше през малките прозорци. Стройните редици шкафове, които съдържаха хиляди подвързани книги, се простираха надалеч в мрака. В дълбоки ниши покрай стената лежаха хиляди свитъци. Лунната светлина осветяваше масата, покрита с купчина пергаменти. Полуизгоряла свещ стоеше в средата и, а до нея имаше разтворена книга със заклинания в тъмносиня подвързия. Лунните лъчи проблясваха върху белите й като кости страници. На пода лежаха разхвърляни други магически книги.

Астинус се огледа и се намръщи. По стените имаше черни следи от сажди. Миризмата на сяра и огън тук беше по-силна. Листове хартия се носеха във въздуха и капеха като листа след есенна буря върху тялото, проснато на земята.

Хронистът внимателно затвори и заключи вратата след себе си. После отиде при тялото, като газеше купчината пергаменти, разхвърляни по пода. Не каза нищо, не се и наведе да помогне на младия магьосник. Застана до него и замислено го загледа.

Но когато се приближи, робата му докосна протегната ръка с метален цвят. При допира магьосникът вдигна глава и го погледна. Очите му вече потъмняваха от сянката на смъртта.