Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 31

За втори път в живота си беше сам и уплашен. Първият път бе по време на трите мъчителни дни на Изпитания в Кулата на Висшата магия. А беше ли сам? Не знаеше със сигурност, макар че не помнеше ясно. Гласът… гласът, който му говореше понякога и не можеше да разпознае му се струваше познат… Винаги го свързваше с Кулата. Беше му помогнал там и оттогава го напътстваше. Благодарение на този глас преживя Изпитанията.

Нямаше да оживее. Магическото превъплъщение, което беше осъществил, изтощи прекалено крехкото му тяло. Успя, но на каква цена!

Естетите го намериха увит в червената си роба да повръща кръв на стълбището им. Успя само да промълви името на Астинус и своето, след което изгуби съзнание. Когато се свести, видя, че се намира в студената, тясна монашеска килия и осъзна, че умира. Беше подложил тялото си на по-голямо натоварване, отколкото то можеше да понесе. Драконовото кълбо го бе спасило, но той нямаше вече сила да използва магията му. Думите на заклинанието бяха изчезнали от ума му.

„При всички случаи съм твърде слаб, за да контролирам огромната му сила, осъзна той. А разбере ли, че съм изгубил властта си, ще ме разкъса.“

Оставаше му само един шанс — книгите в голямата библиотека. Кълбото му беше обещало, че в тях ще намери тайните на древните могъщи магьосници, каквито вече нямаше вече в Крин. Може би така щеше да успее да удължи живота си. Трябваше да говори с Астинус. Трябваше да получи достъп до голямата библиотека, както беше изкрещял на безучастните Естети.

— Астинус ще те види — казаха те — тази вечер, ако има време.

Ако той имал време! Райстлин яростно изруга. Не, ако аз имам време! Чувстваше как песъчинките на живота изтичат през пръстите му и колкото и да се вкопчва в тях, не може да ги задържи.

Като го гледаха с нажалени очи и не знаеха какво да направят, за да му помогнат, Естетите му донесоха храна, но той не можеше да яде. Не успя да преглътне дори горещата билкова отвара, която успокояваше кашлицата му. Вбесен, отпрати идиотите вън от стаята, облегна се на твърдата възглавница и се загледа в слънчевата светлина, която пълзеше по пода на килията. Вкопчен в живота с последни сили, Райстлин си наложи да се успокои, защото знаеше, че трескавият гняв само ще го изтощи. Мислите му се отправиха към брат му.

Магьосникът затвори очи и си представи, че Карамон седи до него. Почти усещаше ръцете му да го подкрепят, за да може да диша по-леко. Вдъхваше обичайния му мирис на пот, кожа и стомана. Карамон щеше да се погрижи за него. Карамон нямаше да го остави да умре…

„Не, помисли сънено Райстлин, брат ми вече е мъртъв. Всички са мъртви. Какви глупаци! Трябва сам да се погрижа за себе си.“ Внезапно осъзна, че отново губи съзнание. Започна да се бори отчаяно, но битката беше обречена. С последно свръхусилие той пъхна ръка в джоба на робата си. Докато потъваше в мрака, пръстите му се сключиха около драконовото кълбо, смалило се до топче за игра.