Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 35

— Не намери ли каквото търсеше? — попита Астинус, втренчил студения си поглед в младия мъж.

— Ключът! — Райстлин шумно си пое дъх през побелелите устни, опръскани с кръв. — Изгубен… във времето!… Глупаци!… — Костеливата му ръка се сви от гняв — единственият пламък, който гореше у него. — Толкова бил прост! Всички го знаели… и никой не го записал! Ключът… всичко, което ми трябва… е изгубено!

— Тогава това е краят на пътуването ти, приятелю — каза Астинус без капка съчувствие.

Райстлин повдигна глава. Златистите му очи блестяха трескаво.

— Ти знаеш кой съм! Кой съм аз? — настоя той.

— Това вече няма значение. — Астаинус се обърна и тръгна да излиза от библиотеката.

Зад него се чу пронизващ писък и една ръка сграбчи робата му, за да го принуди да спре.

— Не ми обръщай гръб, както си го обърнал на света! — изръмжа Райстлин.

— Обърнал съм гръб на света… — повтори тихо и бавно историкът и се извърна, за да го погледне. — Обърнал съм гръб на света?! — В равния му глас рядко се прокрадваха емоции, но сега гневът разби невъзмутимото му спокойствие като камък тиха вода. — Аз? Аз съм обърнал гръб на света?! — Гласът му ехтеше из библиотеката като гръмотевиците преди това. — Аз съм светът, както добре знаеш, стари приятелю! Безброй пъти съм се раждал и умирал! Плакал съм за всяка пролята сълза! За всяка капка пролята кръв моята е била пресушавана! Споделил съм всяка агония, всяка радост, преживяна някога! Седя с ръка върху Сферата на Времето, която ти направи за мен, стари приятелю, и пътувам нашир и длъж по този свят, за да запиша историята му. Извършил съм най-черните дела и най-благородните жертви! Аз съм човек, елф и великан, мъж и жена. Раждал съм деца и съм убивал деца. Виждал съм те какъвто беше, виждам какъв си сега. Ако ти изглеждам студен и безчувствен, това е защото само така мога да оцелея, без да полудея. Чувствата се изливат в думите ми. Онези, които четат книгите ми, знаят какво е да живееш във всяко време в тела, които съществуват на света.

Райстлин пусна робата му и падна на земята. Силите му бързо го напускаха… Но магьосникът се вкопчи в думите на Астинус, макар да усещаше как смъртта сграбчва сърцето му. „Трябва да живея поне още миг. Лунитари, дай ми още един миг“, молеше се той на духа на луната, от която Червените магьосници черпеха магията си. Знаеше, че ще чуе някаква Дума. Дума, която ще го спаси. Само да можеше да я дочака!

Очите на Астинус горяха, докато се взираше в умиращия.

— Последния прекрасен ден — каза хронистът с разтреперан глас — тримата богове ще се съберат: Паладин в своето Сияние, кралица Такхисис в своя Мрак и най-накрая Гилиън, Господар на Неопределеното. В ръцете си всеки от тях ще държи Ключа на Познанието. Те ще ги положат върху големия Олтар заедно с много книги — историята на всяко създание, живяло навремето в Крин. И тогава, най-накрая, светът ще бъде завършен…

Той млъкна ужасен, осъзнавайки какво е казал и направил.