Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 32

Събуди се от звука на гласове и усещането, че в килията има някой. Райстлин изплува от дълбините на мрака и отвори очи.

Беше вечер. Червената светлина на Лунитари блестеше през прозореца и хвърляше алено отражение върху стената. До леглото му гореше свещ и на светлината й той видя двама души, надвесени над него. Разпозна в единия Естета, който го беше открил. А другият? Струваше му се познат…

— Идва в съзнание, Учителю — каза Бертрем.

— Така е — потвърди другият невъзмутимо. Наведе се и внимателно огледа лицето на младия магьосник, после се усмихна и кимна сякаш някой, когото отдавна е чакал, най-после е пристигнал. Погледът му беше странен и не остана незабелязан нито от Райстлин, нито от Естета.

— Аз съм Астинус — представи се той, — а ти си Райстлин от Солас.

— Така е. — Райстлин едва изричаше думите, а гласът му приличаше на крякане. При вида на Астинус гневът отново го връхлетя, защото си спомни безсърдечното му изказване, че щял да го види, ако има време. Докато го гледаше, усети, че изстива. Никога не беше виждал толкова студено и безчувствено лице, напълно лишено от човешки емоции и страсти. Лице, недокоснато от времето…

Райстлин шумно си пое дъх. Изправи се с мъка, подпомогнат от Естета, и погледна Астинус.

Забелязал реакцията му, хронистът проговори:

— Гледаш ме странно, млади магьоснико. Какво виждаш с тези зеници, подобни на пясъчен часовник?

— Виждам човек… който не умира — произнесе Райстлин, като болезнено се бореше да си поеме дъх.

— Разбира се, ти какво очакваше? — сгълча го Естетът и го намести по-удобно на възглавниците. — Учителят е описал раждането на първия човек в Крин и ще бъде тук, за да отбележи смъртта и на последния. Така ни учи Гилиън, Богът на Книгата.

— Вярно ли е това? — прошепна Райстлин. Астинус сви леко рамене.

— Моят живот няма значение, когато става дума за историята на света. Сега говори, Райстлин от Солас. Какво искаш от мен? Цели томове събития остават пропуснати, докато си губя времето в празни приказки с теб.

— Моля те… Умолявам те… за услуга! — Думите с мъка се откъснаха от гърдите на Райстлин и излязоха от устата му окървавени. — Животът ми… ще свърши… след часове. Позволи ми… да ги прекарам… в учение… в голямата библиотека.

Бертрем цъкна с език, притеснен от дързостта на младия магьосник и уплашено погледна Астинус. Очакваше с нетърпение унищожителния отказ, който щеше да заглади перушината на този нахален младеж.

Измина дълъг миг тишина, нарушаван само от затрудненото дишане на Райстлин. Лицето на Астинус не се промени. Най-после студено отговори:

— Прави каквото ще правиш.

Без да обръща внимание на шокирания вид на Бертрем, той се обърна и тръгна към вратата.

— Чакай! — хрипливо го повика Райстлин. Магьосникът вдигна треперещата си ръка, когато хронистът бавно спря. — Попита ме какво виждам, когато те гледам. Сега аз те питам същото. Видях израза ти, когато се наведе над мен. Ти ме позна. Знаеш за мен. Кой съм аз? Какво виждаш?