Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 181

След като го блъсна, тя скочи към Китиара и посегни към меча й. Движението свари Кит напълно неподготвена. Тя опита да се бори, но Лорана вече беше хванала дръжката на меча, извади го от капията и удари с опакото му Господарката по лицето, поваляйки я на площадката. После застана на ръба й.

— Лорана, спри! — извика Танис и скочи към нея, но внезапно усети върха на меча, опрян в гърлото му.

— Не мърдай, Танталаса, или ще умреш, се наложи ще те убия.

Танис пристъпи напред и острието прободе кожата му. Той спря безпомощен.

— Виждаш ли, Танис, аз не съм влюбеното дете, което познаваше. Не съм и дъщеря на баща ми, защото не живея в неговия двор. Не съм дори Златният Генерал. Аз съм Лорана и ще живея или умра по свое решение и без твоя помощ.

— Лорана, чуй ме! — Танис отново пристъпи напред и посегна да отмести острието на меча, което го нараняваше.

Тя сви устни, зелените й очи пламнаха, после с въздишка свали меча към бронята му. Той се усмихна и в този момент Лорана го бутна от площадката и скочи след него.

Размахвайки диво ръце във въздуха, Танис се стовари на пода.

Короната на Властта се търкулна от главата му и се плъзна по полирания под. Някъде горе Китиара гневно пищеше.

— Лорана! — извика той, търсейки я трескаво.

— Короната! Донесете ми короната! — викаше Китиара. Но тя не беше единствената, която крещеше. Всички в залата викаха. Господарите бяха скочили на крака и подстрекаваха войниците си. Драконите полетяха във въздуха. Петглавото тяло на Кралицата изпълни залата с мрак, екзалтирано от този изпит на сила, който щеше да й осигури най-могъщите командири — оцелелите.

Ноктести драконови лапи, обути в ботуши таласъмеки крака и подковани човешки обувки газеха Танис. Докато се бореше да се изправи, за да не го смачкат, той опита да последва сребърния блясък, който изчезна сред тълпата. Разкривено лице се появи пред него с горящи тъмни очи. Ток с шпора го срита в ребрата.

Стенейки, Танис се свлече на пода, а хаосът превземаше Залата за аудиенции.

Глава 11

„Ясия ме зове“

Райстлин! Беше мисъл, а не вик. Карамон се опита да проговори, но от гърлото му не излезе нито звук.

— Да, братко мой. Аз съм последният пазач, който трябва да преминеш, за да стигнеш целта си. Аз съм онзи, на когото Нейно Тъмно Величество нареди да се появи, ако роговете засвирят. — Той се усмихна подигравателно. — Но трябваше да се сетя, че ти ще бъдеш глупакът, който ще задейства заклинанието ми…

— Райст… — започна Карамон, но се задави и известно време не можа да проговори.

Изтощен от страх, болка и загуба на кръв, треперещ в студената вода, това му дойде твърде много. Щеше да бъде по-лесно да остани тъмните води да се затворят над главата му и острите зъби на дракончетата да разкъсат плътта му. Едва ли болката щеше да е толкова силна. После почувства, че Берем се размърда до него. Той гледаше Райстлин объркано, после дръпна Карамон за ръката.

— Ясия ме зове. Трябва да вървим.

Хлипайки, Карамон се изтръгна от него. Вечният го погледна гневно, обърна се и продължи сам.