Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 183

Умът на Карамон трескаво работеше. Не разбра нищо от думите му, но нямаше време да мисли за това. Зад себе си чуваше ехтящите гласове на драконяните, които слизаха по стълбите. Изражението му стана спокойно, лицето му придоби решителен вид.

— Тогава знаеш какво ще направя, Райст. Може да си могъщ, но трябва да се концентрираш, за да направиш магия. И ако я направиш срещу мен, Берем ще бъде свободен. Не можеш да го убиеш. — Той отчаяно се надяваше, че Вечният го слуша и ще действа, когато му дойде времето. — Предполагам, че само твоята Кралица може да го направили. Така че оставам…

— Да, мога да те убия… — каза тихо Райстлин.

Той вдигна ръка и преди Карамон да може да извика или дори да помръдне ръка, огнена топка разпръсна мрака. Тя се удари в него и го събори в черната вода.

Изгорен и заслепен от ярката светлина, зашеметен от сблъсъка, Той почувства, че губи съзнание и потъва. Остри зъби се впиха в ръката му, раздирайки плътта. Пронизващата болка го свести и крещящ от болка и ужас, той трескаво опита да се изправи. Треперейки, накрая успя да стане. Малките дракони, вкусили в, го нападнаха отново и се заблъскаха в ботушите му. Той ститисна ръката си и погледна към Берем, но видя, че не е помръднал.

— Ясия, тук съм! Ще те освободя! — викаше мъжът и отчаяно се опитваше да премине невидимата стена, която преграждаше пътя му. Беше обезумял от мъка.

Райстлин спокойно наблюдаваше как брат му става, а кръвта шурти от разкъсаната кожа на голите му ръце.

— Аз съм могъщ, Карамон — каза магьосникът, втренчен в уплашените му очи. — С несъзнателната помощ на Танис успях да се отърва от единствения човек в Крин, които можеше да ме победи. Сега съм най-великият магьосник на този свят. И ще бъда още по-могъщ, когато Кралицата на Мрака изчезне.

Карамон го гледаше замаян, неспособен да разбере за какво говори. Зад себе си чуваше пляскането във водата и триумфиращите викове на драконяните. Прекалено объркан, за да помръдне той не можеше да свали очи от близнака си. Едва когато видя Райстлин да вдига ръка към Берем, смътно започна да разбира.

Вечният беше освободен. Той хвърли бърз поглед към Карамон и драконяните, които газеха във водата с проблясващи в светлината на жезъла мечове и накрая погледна Райстлин, застанал на скалата в дългата си черна роба. После с радостен вик, който прокънтя в тунела, се спусна към инкрустираната колона.

— Ясия, идвам!

— Помни, братко мой — отекна гласът на Райстлин в ума на Карамон, — това става, защото аз така избрах.

Воинът погледна назад и видя драконяните да крещят от ярост при вида на изплъзващата им се плячка. Дракончетата късаха ботушите му, раните ужасно го боляха, но той не забелязваше. Стоеше и гледаше как Берем тича към колоната.

Навярно беше рожба на трескавия му ум, но когато Вечният доближи колоната, зеленият камък в гърдите му сякаш засвети по-ярко и от огнената топка на Райстлин. На тази светлина той видя от вътрешността на колоната да се появява блед, трепкащ силует на жена. Тя беше красива по крехък и обаятелен начин и подобно на Берем очите й бяха твърде млади за изпитото лице.