Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 179

— Ето я! — изхлипа Берем. — Ето я счупената колона със скъпоценните камъни! И тя е тук! Чакала ме е през всичките тези години! Ясия! — извика и се устреми напред. Взрян в тъмнината пред себе си, Карамон го задържа и усети, че тялото му трепери от емоции. Не виждаше нищо… или виждаше?

Да! Дълбоко чувство на благодарност и облекчение го заля. Виждаше как камъните блестят в далечината и сияят в мрака със светлина, която дори този плътен мрак не можеше да погълне.

Бяха съвсем наблизо, на не повече от няколкостотин метра от тях. Карамон отпусна хватката си и си помисли: „Може би това е изход — поне за мен. Нека Берем се присъедини към призрачната си сестра. Искам само да се измъкна оттук, да се върна при Тика и Тас.“

С нови сили той се насочи напред. „След няколко минути всичко ще свърши завинаги… или за…“

„Ширак“, произнесе някакъв глас и избухна ярка светлина. Сърцето на Карамон спря за миг. Бавно, много бавно той повдигна глава, погледна към светлината и видя две златисти зеници с формата на пясъчен часовник, които го гледаха изпод черна качулка.

Дъхът му излезе от тялото като въздишка на умиращ.

Пронизителният звук на роговете секна и настъпи известно спокойствие в Залата за аудиенции. Всички погледи бяха приковани към драмата, която се разиграваше на площадката.

Стиснал Короната в ръка, Танис се изправи на крака. Нямаше представа какво предвещава звукът на роговете и каква орис го очаква. Знаеше само, че трябва да стигне до края, колкото и горчив да се окаже той.

Лорана беше единствената му мисъл. Където и да бяха Берем, Карамон и останалите, не можеше да им помогне. Погледът му се прикова в облечената със сребърна броня фигура, застанала върху главата на змията под него, а след това прескочи към Китиара, застанала до Лорана с лице, скрито зад страховитата драконова маска. Тя направи жест.

Танис по-скоро усети отколкото чу движението зад себе си. Завъртя се и видя Лорд Сот да се приближава с пламтящи очи.

Полуелфът отстъпи, съзнавайки, че не може да победи този противник, излязъл от гроба.

— Спри! — извика той и надвеси Короната над залата. — Спри го, Китиара, или ще я хвърля в тълпата.

Сот беззвучно се изсмя и продължи напред, протегнал костеливата си ръка, която можеше да убие само с докосване.

— Моята магия ще превърне тялото ти в прах и Короната ще падне в краката ми — прошепна мъртвият рицар.

— Лорд Сот! — прозвуча ясен глас от централната платформа. — Спри! Нека онзи, който я е спечелил да ми я донесе!

Сот се поколеба, след това обърна пламтящия си взор към Китиара. Тя отметна шлема от главата си. Очите й блестяха, а бузите й бяха зачервени от възбуда.

— Ти ще ми донесеш Короната, нали, Танис?

— Да — промълви той и облиза пресъхналите си устни. — Ще ти я донеса.

— Стража, придружете го! Всеки, който го докосне ще умре от моята ръка! Лорд Сот, погрижи се да стигне до мен непокътнат!

Мъртвият рицар бавно отпусна смъртоносната си ръка.

— Той все още е твой господар, милейди.

Рицарят отиде до Танис и ужасяващият студ, който излъчваше почти смрази кръвта му. Бяха странна двойка — призрачен рицар в черна броня и полуелф, стиснал окърванената Корона в ръка.