Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 178

— Чакай! — извика той, но Берем вече беше скочил в черната вода.

Карамон затаи дъх, очаквайки го да изчезне в бушуващите дълбини, но водата не беше толкова дълбока, колкото изглеждаше и стигаше само до прасците му.

— Ела! — подкани го Вечният.

Карамон докосна раната си — кървепето беше намаляло, но болката си оставаше. Чувстваше се изтощен от страха, бягането и загубата на кръв. За миг си спомни за приятелите си, но ги прогони от ума си.

„Краят е близо, за добро или за зло“, беше казала Тика. Карамон също започваше да вярва в това. Той нагази във водата, усети силното течение да го бута напред и изпита чувството, че то го води към… какво? Към собствената му гибел? Към края на света или към надежда за ново начало?

Берем бързаше пред него, но воинът отново го задържа.

— Ще вървим заедно. Може да има още капани, по-опасни от предишния.

Мъжът се поколеба, но го изчака. Двамата тръгнаха бавно един до друг през буйния поток.

Карамон внезапно усети нещо да се блъска силно в ботуша му й едва не го събори.

— Какво беше това? — изрева воинът и освети водата с факлата.

Привлечена от светлината една глава се подаде на повърхността. Карамон сподави ужасен дъха си, дори Берем се стресна.

— Дракони! — прошепна воинът. — Току-що излюпени!

Съществото отпори уста и пронизително изпищя, след което главата изчезна и Карамон усети, че отново се нахвърля на ботуша му. Появи се още един дракон и водата закипя от размахващи се опашки.

Кожените му ботуши засега го предпазваха от нараняване, но знаеше, че ако падне, те ще го оглозгат.

Беше срещал смъртта в какви ли не форми, но никоя не беше по-ужасяваща от тази. За момент изпадна в паника. „Ще се върна, помисли си трескаво. Берем да си продължава сам. В крайна сметка, той не може да умре“. После се овладя. „Не. Те вече знаят, че сме тук. Ще изпратят някого или нещо, за да ни спре. Трябва да ги задържа, докато направи онова, което трябва да направи.“

Сякаш за да се подиграе на решението му, тишината се наруши от шум на дрънкаща стомана и груби викове, които идваха зад тях.

„Не разбирам! Може да умра тук, в тъмнината, и за какво? Намирам се с един луд! А може би аз полудявам!“

Берем също разбра, че пазачите ги преследват. Това го уплаши повече от драконите и той се спусна напред. Карамон въздъхна, пренебрегна атаките върху ботушите си и се опита да го настигне.

Вечният се взираше в мрака и кършеше отчаяно ръце. Течението ги повлече по един завой и водата стана по-дълбока, но драконите продължаваха да ги преследват, влудени от апетитната миризма на човешка кръв и плът. Шумът от дрънченето на мечове и копия стана по-силен.

Изведнъж нещо по-черно от нощта полетя към Карамон и го удари в лицето. Докато отчаяно се опитваше да не падне в смъртоносните води, той изпусна факлата. Светлината изгасна със съскане, точно когато Берем го хвана. Двамата стояха, изгубени и объркани в тъмнината.

Дори ако беше ослепял внезапно, Карамон нямаше да се чувства по-дезориентиран. Имаше чувството, че ако направи само една крачка, ще пропадне в нищото…