Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 177

В залата за аудиенции настъпи неловка тишина, когато тялото на Лорда се стовари на пода. Короната на Властта падна от главата му с дрънчене в локва кръв.

Кой щеше да я вземе?

Изведнъж се чу пронизителен писък. Китиара извика някакво име, повика някого!

Танис не разбра кого, а и не го интересуваше. Той протегна ръка към Короната. Внезапно пред него се появи фигура в черна броня. Лорд Сот!

Като се бореше с чувството на ужас и паника, Танис се съсредоточи само върху короната, която беше на сантиметри от пръстите му. Той отчаяно посегна към нея и с благодарност почувства студеният метал, се впива в плътта му.

Беше негова! Горящите очи на Сот пробляснаха и той посегна да му отнеме плячката. Танис чуваше гласа на. Китиара, която даваше несвързани команди.

Той вдигна окървавената Корона метал над главата си и в този момент мъртвата тишина в залата беше пронизана от остро изсвирване на рогове!

Ръката на Лорд Сот замря във въздуха, гласът на Китиара замлъкна.

Откъм тълпата се понесе приглушен, застрашителен шепот. За миг Танис реши, че роговете свирят в негова чест, но когато се обърна към залата, видя войниците да се оглеждат тревожно. Всички, дори Китиара, гледаха към Кралицата на Мрака.

Призрачните очи на Нейно Тъмно Величество, които следяха Танис сега бяха разсеяни. Сянката й нарасна и се разпростря из залата като тъмен облак. Реагирайки на някаква безмълвна заповед, драконяните с нейния герб скочиха от местата си и изчезнаха през вратите, фигурата в черна роба, която беше видял до Кралицата, също я нямаше.

Роговете продължаваха да свирят. Стиснал Короната в ръка, Танис вцепенен се взираше в нея. Два пъти преди това острият звук на роговете беше носил смърт и разрушение. Каква ли е ужасната причина за смъртоносната им музика този път?

Глава 10

Който притежава Короната, управлява.

Звукът на роговете беше толкова силен и иронизителен, че Карамон едва не се подхлъзна върху мокрия камък. Берем инстинктивно го подхвана. Двамата се огледаха разтревожени, когато стряскащите звуци изпълниха малкото помещение. Над себе си чуха други тръби да отговарят на сигнала.

— Арката! Била е капан! — възкликна Карамон. — Е, сега се наредихме. Всяко живо същество в Храма знае, че сме тук, където и да е това! Надявам се, в името на боговете, че знаеш какво правиш!

— Ясия ме вика! — повтори Берем.

Моментната му тревога от звука на роговете изчезна и той продължи напред, теглейки Карамон със себе си. Като държеше високо факлата, без да знае какво друго да направи или къде да отиде, воинът го последва.

Намираха се в пещера, очевидно издълбана от течаща пода. Арката водеше към каменно стълбище, а то слизаше към черен, буен поток. Карамон освети наоколо, надявайки се да види пътека, която го заобикаля, но нямаше нищо, поне докъдето стигаше светлината.