Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 176

Проклет заслепен глупак — наруга се Танис, защото докато се качваше, видя блестящата стена, която заобикаляше Лорда, но не й обърна внимание. Затова не му трябваха пазачи. Той не вярваше на никой и се предпазваше с помощта на магията си.

А сега беше и нащрек. Танис го прочете в студените, безчувствени очи и разбра, че е победен. Изведнъж чу:

— Удряй, Танис! Не се бой от магията му! Аз ще ти помогна!

Гласът беше не по-силен от шепот, но толкова ясен, че го усети като топъл дъх до ухото си. Космите по тила му настръхнаха, тялото му потръпна.

Огледа се бързо, но не видя никой освен Ариакас, който седеше намръщен, очевидно копнеещ церемонията да свърши по-бързо. Беше само на три стъпала от него. Като видя, че полуелфът се колебае, Лордът направи властно движение, подканвайки го да остави меча си.

Чий беше този глас? Внезапно погледът му бе привлечен от една фигура, облечена в черна роба, която стоеше близо До Кралицата на Мрака. Взря се в нея, защото му се стори позната. Тя ли му говореше? Ако беше така, с нищо не го показа. „Какво да направя?“, зачуди се той трескаво.

— Удряй, Танис! — чу отново шепота в ума си. — Бързо!

Танис се изпоти. Беше на едно ниво с Ариакас, а блестящата стена на магията обграждаше Господаря като дъга над течаща вода.

„Нямам избор, кача си полуелфът. Ако е капан, нека умра по този начин.“

Преструвайки се, че ще коленичи, с ръка върху дръжката на меча, той внезапно пренасочи удара си към сърцето на Ариакас, Стиснал зъби, докато мушкаше, Танис се подготви магическият щит да го овъгли като дърво, ударено от гръм.

Светкавица наистина проблесна, но не удари него! С удивление видя как блестящата стена избухна, мечът му премина през нея и той почувства, че промушва жива плът. Яростен вик на болка и гняв едва не го оглуши.

Ариакас отстъпи залитайки, когато мечът прониза гърдите му. Един по-дребен човек би умрял след подобен удар, но силата и гневът на „императора“ отхвърлиха смъртта. Лицето му се изкриви от омраза, той удари Танис през лицето и го запрати на пода.

Болка избухна в главата му и като в мъгла видя меча си да пада, почервенял от кръв. За миг помисли, че ще изгуби съзнание, а това означаваше смърт — не само неговата, а и на Лорана. С мъка разтърси глава. Трябваше да се съвземе! Трябваше да вземе Короната. Погледна нагоре и видя Ариакас да се спуска към него с вдигнати ръце, готов да направи заклинание, което щеше да отнеме живота му.

Но колкото и силен да беше Ариакас, съществуваше по-голяма сила на която не можеше да се противопостави. Императорът се задави, умът му се замъгли, думите на заклинанието изчезнаха в ужасната болка. Той погледна надолу и видя кръвта му да обагря пурпурната роба — петното че уголемяваше и животът изтичаше от пронизаното му сърце. Той отчаяно се бореше с мрака и накрая призова своята Кралица на помощ. Но тя не обичаше слабите. Както беше гледала Ариакас да пронизва баща си, така наблюдаваше и как той падна с името й на уста.