Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 172

„Трябва да продължа да тичам, защото всяка секунда е ценна за Карамон, окуражаваше се тя. А и отклонявам драконяните в обратна посока.“

— Слушай, Тика. — Езикът на Тас висеше от устата му, лицето му, винаги весело, сега беше пребледняло от умора. — Знаеш ли все пак накъде отиваме?

Тя поклати глава. Нямаше сили дори да говори. Отново се обърна назад и видя, че драконяните ги настигат. Огледа се бързо, надявайки се да открие някакво разклонение, ниша, врата, каквото и да е скривалище, но нямаше нищо, дори килии. Коридорът се простираше пред тях тих и празен. Беше дълъг, тесен и гладък.

Внезапно една мисъл проблесна в съзнанието й. Пое си дълбоко дъх и погледна Тас, който едва се виждаше в светлината на пушещите факли.

— Тунелът… се изкачва — закашля се тя.

Той примигна с недоумение и изведнъж лицето му светна.

— Значи води нагоре и навън! Ти успя, Тика!

— Може би…

— Хайде! — изкрещя Тас възторжено, хвана я за ръка и я повлече. — Знам, че си права. Не подушвал ли — той въздъхна дълбоко — чистия въздух? Ще избягаме… ще намерим Танис… После ще се върнем и… ще спасим Карамон…

Тя затича с последни сили след него. Знаеше, че го прави само от страх. Но скоро той ще отмине и тя щеше да падне в тунела, толкова уморена и претръпнала от болка, че нямаше да я интересува какво ще правят драконяните…

— Свеж въздух! — възкликна изведнъж тя.

Беше помислила, че Тас я лъже, за да продължи да тича, но сега усети лек вятър да докосва лицето й. Надеждата олекоти оловото в краката й. Погледна назад и й се стори, че драконяните забавят ход. „Може би разбират, че вече няма да ни хванат!“

— Побързай, Тас!

Двамата затичаха с нови сили но коридора, а притокът на чист въздух ставаше все по-силен.

Когато завиха зад ъгъла, спряха толкова внезапно, че Тас се подхлъзна върху някакви камъчета и се блъсна в стената.

— Значи затова не ни преследват — прошепна Тика. Коридорът свършваше с две залостени дървени врати.

Малките им прозорчета бяха с железни решетки и позволяваха на нощния въздух да влиза в тъмницата. Двамата гледаха навън, виждаха свободата, но не можеха да стигнат до нея.

— Не се предавай! — каза Тас след кратко мълчание, изтича и дръпна вратите. Бяха заключени. — Да му се не видяло! — промърмори той и ги огледа с опитно око. „Карамон може би щеше да успее да ги разбие или да счупи ключалката с меча си, но не и аз, нито пък Тика.“

Момичето се облегна на стената и уморено затвори очи. Кръвта бучеше в главата й, мускулите на краката й се гърчеха в болезнени спазми и тя заплака от болка, гняв и разочарование.

— Недей, Тика, не плачи. — Тас се върна и погали ръката й. — Ключалката е проста. Ще се измъкнем оттук, обещавам ти. Ще ми трябва само малко време, но ти трябва да си готова да посрещнеш драконяните, ако дойдат. Просто ги задръж…

— Добре. — Тика преглътна сълзите, изтри носа с опакото на ръката си и стисна меча си. Тас отново отиде при вратите.

„Проста, много проста ключалка — установи той със задоволство — с толкова явен капан, че се чудя защо са си дали труда да я правят.“