Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 171

Карамон бързо огледа стаята, но не видя нищо, което да му подскаже отговора. Беше около 20 крачки в диаметър, издълбана в камъка. Спираловидното стълбище свършваше тук, а срещу него имаше арка, която извеждаше навън. Берем тъкмо беше тръгнал към нея, когато го хвана. Воинът се взря натам, но не видя нищо. Имаше чувството, че там цари Големият Мрак, за който се говореше в легендите. Мрак, съществувал във вселената дълго преди боговете да създадат светлината. Единственият звук, който чуваше беше бълбукането и плискането на вода. „Подземна река“, помисли си той, отстъпи назад и огледа арката над себе си Не беше издълбана в камъка като малкото помещение в което се намираха, а бе иззидана от умели ръце. Имаше някаква сложна резба, но не разбираше какво точно представлява защото времето и влагата я бяха изтрили.

Докато, оглеждаше, надявайки се да намери някаква следа, за малко не падна, когато Берем внезапно го сграбчи яростно.

— Аз те познавам! — извика той.

— Разбира се, че ме познаваш. А сега ми кажи какво правиш тук долу, в името на Бездната?

— Ясия ме вика… — отвърна Берем и в очите му отново се върна налудничавият стъклен поглед. Той се обърна и се загледа в мрака отвъд арката. — Трябва да вляза там… Пазачите… се опитаха да ме спрат. Ти идваш с мен!

Тогава Карамон се сети, че пазачите сигурно са охранявали арката. Но защо? Какво имаше отвъд? Бяха ли разпознали Берем или просто имаха заповед да не пускат никого? Не знаеше отговорите на тези въпроси, но реши, че това няма значение.

— Трябва да влезеш там — обърна се той към мъжа. Не беше въпрос, а твърдение. Вечният кимна, пристъпи нетърпеливо напред, но Карамон го дръпна.

— Почакай, трябва ни светлина.

Той потупа Берем по рамото и без да го изпуска от поглед протегна ръка и напипа факлата на стената. Извади я от скобата и се върна при Вечния.

— Ще дойда с теб — въздъхна тежко, чудейки се колко още може да върви, преди да припадне от болка и загуба на кръв. — Подръж я за малко. — Той подаде му факлата, откъсна ивица от разкъсаната му риза и здраво я омота около раната си. После отново взе факлата и тръгна напред под арката.

Преминавайки между каменните колони, Карамон почувства, че нещо бръсна лицето му.

— Паяжина! — промърмори той и я разкъса с отвращение. После се огледа уплашено, защото мразеше паяците. Като не видя нито един, сви рамене и продължи напред, влачейки Берем след себе си.

Внезапно се чу звук на тръби.

— В капан сме! — отбеляза мрачно Карамон.

— Тика! — прошепна гордо Тас, докато тичаха по мрачния коридор на тъмницата. — Планът ти успя! — Той погледна през рамо. — Да, мисля, че всички ни преследват!

— Прекрасно — промърмори момичето.

Не беше очаквала планът й да проработи толкова добре, защото досега нито един от плановете й не беше успявал. Тя също хвърли бърз поглед назад — шест или седем драконяни ги преследваха, стиснали дългите си, закривени мечове.

Макар ноктите да им пречеха да тичат бързо, те бяха изключително издръжливи. Двамата имаха добър аванс, но знаеха, че това няма да продължи дълго. Тика започна да се задъхва, а острата болка я караше да се свие на две.