Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 170

Докато тичаше надолу по някакво стълбище, едва не стъпи върху тялото на друг мъртъв таласъм. Вратът му беше прекършен от доста силни ръце. Явно Берем беше минал оттук, и то неотдавна, защото тялото още не бе изстинало.

Сигурен, че върви по вярна следа Карамон затича. Затворниците изглеждаха размазани пред погледа му. Гласовете им звучаха в ушите му, молейки да ги освободи.

„Ако ги пусна, ще си имам армия“, мина му през ума, но докато обмисляше идеята си, внезапно чу ужасяващ вой някъде отпред.

Той разпозна гласа на Берем и хукна натам. Килиите свършиха и коридорът се превърна в тунел, който спираловидно потъваше в земята. По стените светеха факли, но бяха малко и на големи разстояния. Воят ставаше все по-силен. Карамон опита да затича още по-бързо, но подът беше хлъзгав, а въздухът ставаше все по-тежък и влажен, колкото по-надолу слизаше и той се принуди да намали ход. Тунелът започна да става по-светъл, сигурно наближаваше краят му.

Тогава видя Берем. Двама драконяни се биеха с него и мечовете им блестяха на светлината на факлите. Вечният се бореше с голи ръце, а зелената светлина на камъка осветяваше малкото помещение със странно сияние.

Само лудостта му беше позволила да ги задържи толкова дълго. Карамон веднага му се притече на помощ, но се подхлъзна в калта. В този момент Берем хвана острието на меча, точно когато докосна гърдите му и стоманата се заби в плътта му. Той залитна, мъчейки се да си поеме дъх.

Съсредоточени върху жертвата си, пазачите не видяха Карамон, когато изскочи от тунела. Той сграбчи единия с огромните си ръце и бързо прекърши врата му. После пусна тялото, посрещна яростното нападение на другия и преряза гърлото му.

— Берем, добре ли си? — попита той и посегна да му помогне, но внезапно почувства остра болка отстрани.

Карамон залитна, обърна се и видя зад себе си друг дрконянин. Ударът му можеше да бъде смъртоносен, но в бързината мечът му се бе плъзнал по бронята на Карамон. Воинът отстъпи, за да спечели време, но драконянинът вдигна оръжието си и скочи към него. Внезапно нещо се раздвижи, появи се зелена светкавица и драконянинът падна мъртъв в краката му.

— Берем! Благодаря ти! Как…

Но Вечният го гледаше, без да го познае. След малко кимна, обърна се и започна да се отдалечава.

— Чакай! — извика Карамон. Стиснал зъби, за да преодолее болката, той прескочи телата на драконяните, спусна се след Берем и го спря. — Чакай, по дяволите!

Усилието да го задържи не му се отрази добре. Стаята се завъртя пред очите му и го принуди да се съсредоточи, борейки се с болката. Когато отново можеше да вижда, той се огледа.

— Къде сме? — попита без да очаква отговор. Просто искаше Берем да чуе гласа му.

— Дълбоко под Храма. Близо сме. Много близо.

— Прав си — съгласи се Карамон без да разбира.

Като го държеше здраво, той се огледа. Каменните стълби, по които беше слязъл, свършваха в малко кръгло помещение. Разбра, че е стаята на тъмничарите. Имаше стара маса и няколко стола под факлата на стената, а убитите драконяни сигурно бяха пазачи. Но какво охраняваха?