Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 173

„Чудя се защо са си дали труда… Проста ключалка… явен капан…“

Думите отекнаха в ума му. Бяха му познати. Загледан стреснато във вратите, той осъзна, че е бил тук и преди! Но не, това беше невъзможно!

Тас поклати раздразнено глава и започна да рови за инструментите в торбата си. Изведнъж спря. Страхът го сграбчи и го разтърси както куче раздрусва плъх и го оставя безчувствен.

Сънят!

Това бяха вратите, които видя в съня си в Силванести! И същата ключалка! Простата ключалка с явния капан! А Тика беше зад него и се биеше… умираше…

— Идват, Тас! — извика момичето и му хвърли бърз поглед през рамо. — Какво чакаш?

Тас не отговори. Вече се чуваше грубия смях на драконяните, които не бързаха да заловят пленниците си, убедени, че няма къде да отидат, а когато завиха зад ъгъла смехът им се засили, виждайки Тика да държи меч.

— Май няма да мога, Тика — изхленчи кендерът, загледан с ужас в ключалката.

— Тас, не трябва да ни хванат! Ще ни накарат да им кажем какво знаем за Берем и знаеш какво ще направят с нас, за да ни принудят…

— Права си — отвърна нещастно кендерът. — Ще опитам. Ти имаш куража да го извървиш… Така му беше казал Физбан. Тас си пое дълбоко дъх и извади тънка жица от една торба. „В края на краищата, помисли си той, какво е смъртта за кендера, ако не най-голямото от всички приключения. А и Флинт е там съвсем самичък. Сигурно се е забъркал във всевъзможни каши…“ С нетрепващи ръце Тас внимателно пъхна жицата в ключалката и се хвана на работа.

Внезапно зад гърба му се разнесе дрезгав рев и звук от удряне на стомана в стомана. Той погледна бързо. Тика, която още не беше усвоила изкуството на боя с меч, кълцаше и мушкаше, риташе и хапеше. Гневът и отчаянието на атаката й накараха драконяните да отстъпят. Всички бяха ранени и кървяха, а един се свлече, облян в зелена кръв на пода.

Тас се върна към работата си, но сега ръцете му трепереха, а тънкият инструмент се изплъзваше от влажните му пръсти. Номерът беше да отключи без да задейства капана. Виждаше го — тънка игла, притисната от навита пружина.

„Престани, каза си той. Така ли се държат кендерите?“ Внимателно пъхна отново жицата и ръцете му се успокоиха. Внезапно, почти когато беше успял, го блъснаха отзад.

— Ей — извика раздразнено като се обърна към Тика. — Бъди по-внимателна… — И млъкна. В съня беше казал същите тези думи. Пак там видя тя да лежи в краката му и кръвта да се стича по червените й къдри.

— Не! — изпищя яростно Тас. Жицата се изплъзна и ръката му се удари в ключалката.

Чу изщракване и вратата се отключи. Но заедно с това долови още някакъв звук, съвсем тих и рязък, нещо като „сник“. Капанът се беше задействал.

Тас погледна малката капка кръв на пръста си, после златната игла, която се подаваше от ключалката. Драконяните го хванаха за рамото, но той не им обърна внимание. Вече нямаше значение. Усещаше пронизваща болка в пръста, която скоро щеше да се разпростре по ръката и цялото му тяло. „И когато стигне до сърцето ми, вече няма да я усещам, каза си той сънено. Няма да усещам нищо.“