Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 169

„Какъв егоист съм станал, каза си горчиво, за да ми мине през ум да пожертвам Лорана в оправдание на собствената си глупост. Не, само аз ще плащам за грешките си. Дори да не направя нищо друго добро през живота си, ще я спася.“

Китиара болезнено стисна рамото му и кафявите й очи заблестяха от гняв. Бавно, с наведена глава, Танис падна на колене пред Нейно Мрачно Величество.

— Представям Ви Вашия скромен слуга Полуелфа — съобщи студено Китиара. — Назначих го за командир на моята армия след преждевременната смърт на Бакарис.

Нека новият ни слуга се приближи.

Танис почувства ръката на Кит на рамото си, докато се изправяше.

— Помни, че сега си собственост на Нейно Тъмно Величество. Тя трябва да е напълно сигурна в теб.

— Помня.

Той се освободи от хватката й и пристъпи до ръба на платформата под трона на Кралицата на Мрака.

Вдигни глава и ме погледни.

Танис се напрегна, търсейки дълбоко в себе си сила, която не беше сигурен, че притежава. „Ако се проваля, Лорана е загубена. В името на любовта, трябва да се отрека от нея.“ И той вдигна глава.

Погледът му беше уловен и прикован. Танис се взираше като хипнотизиран в неясната форма, неспособен да се освободи. Нямаше нужда от фалшиво благоговение, защото го изпита, както и всички смъртни, които видеха Нейно Тъмно Величество, но дълбоко в себе си беше свободен. Тя не можеше да го подчини против волята му. Макар да се бореше да не издаде слабостта си, той осъзна какви огромни усилия й струваше да проникне в този свят.

Сянката трептеше пред очите му и се разкриваше във всичките си превлъплащения, доказвайки, че не ги контролира. Отначало му се видя като петглавия дракон от соламнийската легенда. После се превърна в Прелъстителката — жена, заради чиято красота всеки мъж би умрял само и само да я притежава. После формата й отново се промени и тя беше Тъмният Воин, висок и могъщ Рицар на Злото, който носеше смъртта в бронираната си ръкавица.

Но докато образите се променяха, тъмните очи неотлъчно проникваха в душата му и Танис почувства, че се гърчи под проницателния им поглед. Не можеше да го понесе, нямаше сили. Смирено, той отново се свлече на колене, раболепничейки пред Кралицата и презирайки себе си. Внезапно чу зад гърба си изтерзан, задавен вик.

Глава 9

Роговете на съдбата.

Докато трополеше по северния коридор, търсейки Берем, Карамон не обръщаше внимание на уплашените викове и ръцете на затворниците, които се протягаха от заключените килии. Нямаше и следа от Вечния. Опита се да разбере от затворниците дали някой не го е видял, но повечето бяха толкова объркани, че говореха несвързано. Накрая, изпълнен с ужас и жал, той ги остави на мира. Огледа се и отчаяно се зачуди как ще намери лудия. Единствената му утеха беше, че централният коридор не се разклоняваше, така че трябваше да е минал оттук. Но къде е?

Карамон се взираше в килиите, препъваше се и за малко не пропусна един едър пазач-таласъм, който се хвърли към него. Като размаха меча, недоволен, че го разсейват, воинът отсече главата му и продължи преди тялото да падне на пода.