Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 167

Неясната форма се уголемяваше и чернотата й сякаш образуваше огромна дупка в гранитната стая. Неспособен да отмести поглед, Танис гледаше в тази безгранична празнота, докато изпита ужасяващото усещане, че го всмуква. В този момент чу глас в главата си:

Не съм ви събрала, за да слушам как глупавите ви караници и дребните ви амбиции провалят победата, която чувствам, че приближава. Помни кой командва тук, лорд Ариакас!

Лордът падна на едно коляно както и всички останали в помещението. Танис откри, че също е коленичил с благоговение, което не можеше да преодолее. Макар и изпълнен с омраза към ужасното, унищожително зло, тя бе богиня — една от създателките на света. Беше управлявала от началото на времето… и щеше да управлява до края му.

Гласът продължи, пронизвайки умовете на всички присъстващи:

Китиара, ти ни служи добре. Сегашният ти дар за нас много ни харесва. Доведи елфата, за да я видим и да решим съдбата й.

— Слушам, Ваше Тъмно Величество — поклони се Кит. Когато мина покрай Танис, му заповяда: — Ела с мен!

Драконяните й направиха път и тя слезе по стълбите, следвана от полуелфа. Войските се разделяха, за да ги пропуснат и веднага събираха отново редиците си.

Когато стигна средата на залата, Китиара се заизкачва по тесните стълби, докато стигна средата на мраморната платформа. Танис я следваше по-бавно.

Китиара се обърна и посочи украсената врата в далечни край на тесния мост, който свързваше платформата със стената на Злата за аудиенции.

Там се появи черна фигура с броня на солманшийски рицар. Лорд Сот влезе и войските от двете страни на моста панически отстъпиха. В безплътните си ръце носеше тяло, увито в бяло платно. Тишината в залата беше толкова пълна, че можеха да чуят тропота на ботушите му, макар всички да виждаха през прозрачното му тяло мраморния под.

Той мина по моста, бавно се изкачи върху главата на змията и остави вързопа на пода в краката на Китиара.

След това се изправи изчезна, оставяйки всички да се чудят дали наистина е съществувал, или е бил плод на трескавото им въображение.

Танис видя, че Китиара се усмихва зад забралото, доволна от впечетлението, което беше направил нейният командир. Тя извади меча си и разряза връзките около фигурата. После отстъпи, за да наблюдава как пленницата й ще се освободи от паяжината.

Кашляща, почти задушена от стегнатите връзки, Лорана опитваше да се освободи от бялото платно. Войниците наблюдаваха напрегнато немощните й движения. Инстинктивно Танис пристъпи, за да й помогне, но почувства кафявите очи на Китиара върху себе си, които напомняха:

— Ако умреш, ще умре и тя.

Разкъсван от тръпки, той отстъпи. Лорана тромаво се изправи на крака и примигна, за да свикне със силната светлина на факлите. Най-накрая очите й се спряха върху Китиара, която й се усмихваше иззад шлема.

При вида на жената, която я беше предала гневът й надделя над страха и погледът й обходи голямата зала. Видя войските на Кралицата на Мрака, Господарите, седнали на троновете си и драконите, накацали над тях. Най-накрая съзря и неясната фигура на Кралицата на Мрака.