Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 165

При мисълта за Кралицата на Мрака той се полуобърна и погледна към алкова над себе си. Най-голям и най-красив в залата тронът стоеше все още празен. До него не водеха стълби. Вратата беше единственият вход и изход. А накъде водеше тя, нямаше представа. Никой смъртен не бе пристъпвал през желязната й рамка.

Той не се изненада, че я няма, защото знаеше, че церемониите по откриването я отегчаваха. Ариакас се облегна и погледът му — съвсем естествено — се насочи към трона на Черната дама. Китиара, разбира се, седеше там. Това беше моментът на нейния триумф или поне тя така си мислеше. Ариакас я прокле.

— Да прави каквото знае — прошепна той, точно когато повторно обявиха името на лорд Тоде. — Аз съм готов.

Внезапно осъзна, че нещо не е наред. Потънал в мислите си, не обръщаше внимание на процедурата. Какво беше станало? Тишина… ужасяваща тишина последва… кое? Той се замисли, опитвайки да си припомни какво бяха казали току-що. После си спомни, отхвърли мрачните мисли и погледна към втория трон от лявата му страна. Хората и драконяните се бутаха и люлееха като смъртоносна вълна, опитвайки се да погледнат към същия трон. Макар че войските, принадлежащи на лорд Тоде бяха влезли и знамената им се смесваха с останалите, тронът му стоеше празен.

Като чу името Тоде, Танис наостри уши. Образът на таласъма изникна в ума му, както го беше видял да стои в прахта на пътя към Солас. Споменът го върна към онзи топъл есенен ден, когато беше започнало това дълго пътешествие в мрака. Спомни си за Флинт, за Стърм… Той скръцна със зъби и си наложи да се съсредоточи върху онова, което ставаше в момента. С миналото беше свършено.

Войниците в залата тихичко говореха помежду си. Досега никой Господар не се беше осмелявал да не се яви пред Великия съвет.

Един офицер се изкачи по стълбите към празната платформа. Застанал на най-горното стъпало, миг-два той стоеше занемял от ужас пред черните очи на Ариакас и още по-страшния тъмен алков над трона му. После си пое дъх и докладва:

— Със… съжаление трябва да уведомя Негова Светлост и Нейно Тъмно Величество — той хвърли нервен поглед към празния алков, — че Драконовият Господар То… Тоде загина от преждевременна и злополучна смърт.

Развълнуван шепот премина долу в тълпата, а драконовите офицери си размениха разбиращи погледи. Но Лорд Ариакас не беше доволен.

— Кой е посмял да убие Драконов Господар? — попита той гневно и при звука на гласа му и онова, което предвещаваха думите му, тълпата замлъкна.

— Случи се в Земята на Кендерите, Господарю — отвърна офицерът.

Дори от разстояние, Танис виждаше как юмруците му нервно се свиват и отпускат. Очевидно имаше още лоши новини и се колебаеше дали да продължи.

Мъжът прочисти гърлото си и каза:

— Със съжаление трябва да докладвам, че Земята на Кендерите е… — за миг гласът му напълно секна и само с огромно усилие успя да продължи — загубена за нас.

— Загубена!? — повтори Ариакас с глас, който напомняше гръмотевица.

Офицерът се ужаси, заекна несвързано, но очевидно реши да приключи бързо и продължи: