Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 160

— Измъкнете ме оттук! — извика Карамон и избута Берем настрани.

Без да му обръща внимание, драконянинът се пресегна през решетките и сграбчи Вечния за ризата. Тас хвърли отчаян поглед към Карамон — лицето му беше мъртвешки бледо. Той отчаяно се хвърли към съществото, но твърде късно. С рязко движение Гакхан разкъса ризата на Берем. Зелена светлина проблясва в килията, когато факлата се отрази в камъка, врастнал в плътта му.

— Той е — каза тихо Гакхан. — Отключете килията! Тъмничарят пъхна ключа в ключалката с треперещи ръце. Един от драконинете-стражи отвори вратата и те нахлуха в килията. Първият удари силно Карамон по главата с дръжката на меча си и воинът падна тежко, а другият хвана здраво Тика.

Гакхан влезе в килията.

— Убийте го — посочи той към Карамон, — както и тези двамата. — Той сложи ръка на рамото на Берем. — А този ще заведа при Нейно Тъмно Величество. — Драконянинът тържествуващо огледа останалите. — Тази нощ по бедата е наша.

Като се потеше в люспестата си драконова броня, Танис стоеше до Китиара в едно от огромните преддверия, водещи към Голямата Зала за Аудиенции. Около него бяха застанали войските й, включително ужасяващите воини-скелети под командването на Рицаря на Смъртта, Лорд Сот. Макар преддверието да беше претъпкано — драконяните на Господарката бяха наблъскани един до друг, — около тях имаше много празно пространство. Никой не смееше да ги доближи, нито да ги заговори. От неживите воини лъхаше студ, който можеше да спре сърцето на всеки, който ги приближи.

Танис не можа да потисне тръпката си, когато почувства студените очи на рицаря върху себе си. Китиара го погледна и се усмихна с кривата си усмивка, която някога беше смятал за неустоима.

— Ще свикнеш с тях — каза хладно и отмести поглед към огромната зала. Тъмна бръчка се появи между веждите й, а пръстите й нетърпеливо потропваха върху дръжката на меча. — Размърдай се, Ариакас!

Танис погледна над главата й към украсената врата, през която щяха да влязат, когато им дойдеше редът, и с нескрито благоговение проследи гледката, която се разкри пред очите му.

Залата за аудиенции на Такхисис, Кралица на Мрака, впечатляваше най-вече с чувството за собственото й величие. Тя беше черното сърце, което движеше черната кръв и изглеждаше много подходяща за тази цел. Преддверието, където стояха, водеше към огромна кръгла зала с под от полиран черен гранит. Той преминаваше в стените, които се издигаха като черни вълни, застинали във времето, и само силата на Нейно Черно Величество ги задържаше.

Огромната зала в момента беше празна, но скоро щеше да се напълни от войските на Господарите. Четири трона се издигаха на около пет метра над блестящия гранитен под върху платформи — по две от всяка страна. Никой не беше допускан над най-горното стъпало на свещените площадки. Телохранителите и висшите офицери стояха на стълбите, подобни на ребра на огромно праисторическо чудовище, които водеха от пода към троновете.

В средата на залата се издигаше още една, малко по-голяма платформа, извита като змия. Тесен каменен мост водеше от „главата“ на змията до друга врата в стената на залата. „Главата“ беше обърната към Лорд Ариакас и обгърнатия в мрак алков над него.