Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 161

„Императорът“, както сам се наричаше Ариакас, седеше на голяма площадка в предната част на залата, разположена на около пет метра по-високо от тези около нея.

Танис беше неудържимо привлечен от алкова, издълбан в камъка над трона на Лорда. Беше по-голям от останалите и в него се таеше мрак, който сякаш беше жив. Той дишаше и пулсираше и бе толкова напрегнат, че полуелфът бързо отмести поглед. Макар да не виждаше нищо, предполагаше кой ще седне сред тези сенки.

Потръпвайки, Танис се обърна отново към залата. По целия сводест таван в по-малки алкови се бяха настанили дракони. Почти невидими, обгърнати от собствения си димящ дъх, те седяха срещу своите Господари и бдително ги наблюдаваха. Всъщност само един дракон беше истински загрижен за благополучието на Господаря си. Това бе Скай, който гледаше с огненочервените си очи към трона на Ариакас с много по-явна омраза, отколкото Танис беше виждал в очите на господарката му.

Удари гонг и многобройните войски се втурнаха в залата, облечени в червените цветове на Ариакас. Стотици крака затрополиха по пода, когато почетната стража от драконяни и хора зае местата си под трона му. Но нито офицерите, се качиха по стълбите, нито телохранителите, застанаха пред господаря си.

Последен влезе той. Пурпурната му роба се виеше величествено от раменете му, черна броня проблясваше в светлината на факлите. На главата му блестеше корона, обсипана с кървавочервени камъни.

— Короната на Властта — промърмори Китиара и Танис видя такъв копнеж в очите й, какъвто рядко беше виждал досега.

— Който носи Короната, управлява — чу се глас зад нея. — Така е писано.

Беше Лорд Сот. Танис замръзна, усещайки присъствието му като студена костелива ръка върху врата си.

Войските на Ариакас го аплодираха дълго и силно, като удряха с копия по пода и с мечове по щитовете си. Китиара нетърпеливо изръмжа. Накрая той протегна ръце, призовавайки за тишина. Обърна се, коленичи пред изпълнения със сенки алков над него и направи покровителствен жест към Китиара.

Танис хвърли поглед към нея и съзря такава омраза и презрение в очите й че едва я позна.

— Да, господарю — прошепна тя. — Който носи Короната, управлява. Така е писано… писано е с кръв. Доведи елфата! — обърна се тя към Сот.

Рицарят се поклони и излетя от преддверието като зловеща мъгла заедно с воините си и драконятните се запрепъваха отчаяно, опитвайки се да се отместят от смъртоносния МУ път.

Танис стисна ръката на Китиара.

— Ти ми обеща! — каза той със сподавен глас.

Тя я измъкна с лекота от силната му хватка, но кафявите й очи не се отместиха от него, пресушаваха го, изсмукваха живота му, докато накрая почувства, че се е превърнал в празна черупка.

— Чуй ме добре — каза Китиара с остър глас. — Интересува ме едно-единствено нещо — Короната, която носи Арикас. Тя е причината да пленя Лорана. Ще я представя на Нейно Величество както обещах и тя ще ме възнагради с Короната. След това ще нареди да отведат Лорана в Покоите на Смъртта дълбоко под Храма. Не ме интересува какво ще стане с нея там, затова ти я давам. Когато направя знак, пристъпи напред да те представя на Кралицата. Помоли я да бъде благосклонна и да ти позволи да придружиш Лорана до смъртта й. Ако те одобри, ще ти позволи. Само така можеш да я освободиш. Но искам честната ти дума, че ще се върнеш при мен.