Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 158

Таселхоф му хвърли бърз поглед. Мъжът седеше на студения мръсен под, загледан в една точка и наклонена встрани глава, сякаш заслушан в нещо. Фалшивата бяла брада, която му беше направил от кози косми, беше разкъсана и изцапана. Още малко й трябваше, за да падне окончателно, осъзна тревожно Тас.

Тъмниците представляваха лабиринт от тунели, издълбани в здравата скала под Храма, и се простираха във всички посоки от централната стая на стражата — малко кръгло помещение в основата на тясно вито стълбище, което се спускаше от приземния етаж. Там седеше огромен таласъм и спокойно ядеше хляб, прокарвайки го с някаква напитка от каната. Връзка ключове висеше на пирон над главата му, което показваше, че е главният тъмничар. Таласъмът не им обръщаше внимание — вероятно не можеше да ги види ясно в слабата светлина, тъй като килията им беше поне на сто крачки от него по тъмния, неприветлив коридор.

Кендерът се промъкна до вратата, намокри пръст и го вдигна във въздуха. Натам е север, определи той. Димящи, миризливи факли проблясваха във влажния въздух. Една голяма килия по-надолу беше пълна с драконяни и таласъми, които изтрезняваха. В далечния край на коридора имаше Масивна желязна врата, леко открехната. Тас напрегнато се ослуша. Стори му се, че долавя звуци иззад вратата — гласове, тихи стонове. Това е друга част от тъмницата, реши той, основавайки заключението си на предишния си опит. Тъмничарят вероятно беше оставил вратата отворена, за да може да обикаля и да се ослушва, ако възникнат проблеми.

— Права си, Тика — прошепна Тас. — Заключени сме в някаква клетка и вероятно очакваме заповеди.

Момичето кимна. Представлението на Карамон, дори да не беше заблудило напълно пазачите, поне ги караше да мислят два пъти преди да направят нещо прибързано.

— Отивам да поговоря с Берем — каза Тас.

— Недей — Тика погледна уплашено към мъжа. — Не мисля, че…

Но Тас пренебрегна възраженията й, погледна още веднъж тъмничаря и пропълзя до Берем, за да залепи обратно фалшивата брада върху лицето му. Тъкмо го беше доближил и протягаше ръка към него, когато внезапно Вечният изрева и скочи към него.

Тас падна назад с писък. Но Берем не го виждаше. Като крещеше несвързано, той го прескочи и се хвърли към вратата на килията.

Карамон и таласъмът бързо скочиха на крака. Като се преструваше на раздразнен задето са нарушили почивката му, воинът хвърли суров поглед към Таселхоф.

— Какво му направи! — изрева той.

— Нищо, Карамон, честно! — изохка Тас. — Той е луд!

Берем сякаш наистина беше полудял. Без да усеща болка, той се хвърляше към железните решетки и се опитваше да ги разтвори. Когато не успя, сграбчи прътовете и се опита да ги изкриви.

— Идвам, Ясия! Не си тръгвай! Прости…

С широко отворени свински очички тъмничарят изтича по стълбите и закрещя:

— Вика стражите! — изръмжа Карамон. — Трябва да успокоим Берем Тика…

Но момичето вече стоеше до Вечния и го молеше да спре. Отначало той грубо я отблъсна, но тя продължи да го гали и утешава, докато накрая Берем се заслуша в думите й, престана да насилва вратата и застана неподвижно. Брадата му беше паднала на пода, лицето му лъщеше от пот, а раните на главата му, където беше удрял решетките, кървяха.