Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 162

— Давам ти я — каза той и очите му срещнаха нейните без да трепнат.

Китиара се усмихна, лицето й се проясни и отново стана красиво, че Танис се зачуди дали наистина беше видял онзи безмилостен израз. После сложи ръка на бузата му и погали брадата му.

— Разбрахме се. Това може да не значи много за другите, но знам, че ти държиш на думата си. И последно предупреждение, Танис — прошепна бързо тя, — трябва да убедиш Кралицата, че си неин верен слуга. Тя е богиня, не забравяй това! Може да проникне в сърцето и душата ти. Трябва да я убедиш категорично, че си неин. Един фалшив жест, една неубедително звучаща дума и тя ще те унищожи, а аз няма да мога да ти помогна с нищо. А ако умреш, ще умре и твоята Лораланталаса.

— Разбирам — каза Танис, чувствайки как тялото му се вледенява под студената броня.

Чу се пронизителен звук от фанфари.

— Това е нашият сигнал. — Китиара сложи ръкавиците и шлема си. — Върви напред! Води войските ми. Аз ще вляза последна.

Бляскава в синята си люспеста броня, тя пристъпи високомерно встрани, за да мине Танис през украсената врата в Залата за аудиенции.

Тълпата започна да аплодира при вида на синия флаг. Разположил се над публиката заедно с другите дракони, Скай изрева тържествуващо. Танис усещайки хиляди блестящи очи върху себе си, прогони всичко от ума си освен мисълта за онова, което трябваше да направи. Очите му бяха приковани към платформата до тази на Лорд Ариакас, украсена със син флаг. Зад себе си чуваше ритмичното стържене на ноктести крака, докато почетната стража на Кит гордо маршируваше навътре. Танис стигна платформата и остана в подножието на стълбите както му беше заповядано. Тълпата утихна и когато и последният драконянин влезе, в залата се понесе тих шепот. Всички очакваха напрегнато влизането на Черната дама.

Кит, която чакаше в преддверието, за да засили напрежението на тълпата, долови с ъгълчето на окото си някакво движение. Обърна се и видя Лорд Сот да влиза. Стражите му носеха в безплътните си ръце тяло, увито в бяло платно. Очите на Господарката и блуждаещият поглед на мъртвия рицар се срещнаха в пълно съгласие и разбиране.

Лорд Сот се поклони.

Китиара се усмихна и влезе в Залата за аудиенции под бурни аплодисменти.

Карамон лежеше на студения под и отчаяно се бореше да остане в съзнание. Болката започваше да намалява. Ударът се беше плъзнал по шлема му и само го зашемети затова се престори на припаднал, тъй като не знаеше какво друго да направи. „Защо Танис не е тук? — помисли си той отчаяно, като проклинаше бавния си ум. — Той щеше да има план. Не трябваше да ми поверява такава отговорност“ — изруга горчиво Карамон. „Престани да се жалваш, вол такъв! Те разчитат на теб!“, дочу глас в ума си. Воинът примигна и се усмихна. Гласът много му напомни този на Флинт и би се заклел, че той стои зад него. Така беше, те разчитаха на него.