Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 157

— Какво му има на очите?

Мъжът уплашено погледна драконянина, който бавно изстискваше живота от него и промърмори нещо.

— Млади… твърде млади! — повтори екзалтирано Гакхан. Сега вече знаеше всичко. — Къде са?

Капитанът пророни една дума и Гакхан го събори на земята.

Една мисъл биеше в ума му като криле на дракон, когато напусна палатката с придружителите си и се отправи към тъмниците под двореца.

Вечният… Вечният… Вечният!

Глава 7

Храмът на Кралицата на Мрака.

— Тас!

— Боли!… Остави ме на мира!

— Знам, съжалявам, но трябва да се събудиш. Моля те, Тас!

Ноктите на страх и настойчивост в гласа проникнаха през изпълненият му с болка мозък. Част от него скачаше нагоре-надолу и му крещеше да се събуди. Но другата искаше да отплува отново в тъмнината, която, макар и неприятна, беше по-добра от болката, която го дебнеше, готова да го сграбчи…

— Тас… Тас… — Една ръка погали бузата му.

Шепнещият глас беше напрегнат и кендерът разбра, че няма избор. Трябва да се събуди. Пък и тази част от мозъка му, която скачаше нагоре-надолу крещеше: „Може да изпуснеш нещо!“

— Слава на боговете! — въздъхна Тика, когато очите му се отвориха широко и я погледнаха. — Как се чувстваш?

— Ужасно — отвърна нещастно Тас, като се опитваше да седне. Както и очакваше, болката изскочи иззад ъгъла и се нахвърли върху него. Той изстена и стисна главата си.

— Знам… Съжалявам — каза отново момичето, докато го галеше нежно по косата.

— Сигурен съм, че ми мислиш доброто, Тика, но би ли престанала? Имам чувството, че ме удрят с джуджешки чукове.

Тя бързо отдръпна ръката си и той се огледа колкото можеше с едно око. Другото беше полузатворено.

— Къде сме?

— В тъмниците под Храма.

Тас почувства, че тя трепери от страх и студ и когато се огледа, разбра защо. Гледката го накара да потръпне и той с копнеж си припомни доброто старо време, когато не знаеше значението на думата „страх“. Би трябвало да изпитва тръпка на вълнение — все пак се намираше на място, където никога не беше ходил и сигурно имаше много забележителни неща за разглеждане, — но усещаше, че тук присъстват смъртта и страданието. Беше виждал твърде много хора да умират и да страдат. Мислите му се отправиха към Флинт, към Стърм и Лорана… Нещо у него се беше променило и той никога вече нямаше да бъде като другите кендери. Посредством мъката беше опознал страха, но страх не за себе си, а за другите и реши, че е по-добре да умре, отколкото да изгуби още някой, когото обича.

Ти извра пътя на мрака, по имаш смелостта да го извървиш, беше казал Физбан.

— Така ли е наистина, зачуди се той, въздъхна и скри лице в ръцете си.

— Не, недей! — извика Тика и го разтърси. — Не ни причинявай това! Имаме нужда от теб! Тас с мъка вдигна глава.

— Добре съм — каза бавно. — Къде са Карамон и Берем?

— Там. — Тика посочи далечния край на килията. — Пазачите ще ни държат заедно, докато намерят някой, който да реши какво да правят с нас. Карамон беше прекрасен — добави тя с горда усмивка и погледна с любов едрия мъж, който се беше свил намусен възможно най-далеч от „затворниците“. След това изражението й се промени и тя придърпа Тас. — Но се тревожа за Берем. Мисля, че полудява.