Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 140

Постепенно осъзнаха, че той е забравил за тяхното присъствие, че е забравил дори къде се намира. Беше се върнал в онзи миг.

— Но в руините има един много-много красив предмет — основата на една колона, инкрустирана със скъпоценни камъни. — Гласът му се сниши от страхопочитание. — Никога не съм виждал такава красота! Нито такова богатство! Как мога да го оставя! Само един-единствен камък ще ни направи богати!

Можем да се преместим в града! Сестра ми ще има обожатели, както заслужава. Аз… падам на колене и вадя ножа си. Има един зелен камък, който блести ярко на слънцето. По-красив от всичко, което някога съм виждал! Ще го взема! Забивам острието на ножа — Берем направи бързо движение с ръка — в каменната колона и започвам да го дълбая. Сестра ми е ужасена. Тя вика, нарежда ми да спра. „Това място е свещено, моли ме тя. Скъпоценностите принадлежат на някой бог. Това е светотатство, Берем!“

Вечният поклати глава и лицето му потъмня при спомена за отдавнашната ярост.

— Не й обръщам внимание, макар да усещам как сърцето ми се смръзва само докато къртя камъка. Казвам й: „Дори да е принадлежало на боговете, те са го изоставили, както изоставиха нас!“ Но тя не иска да ме чуе.

Берем рязко отвори очи. Те бяха студени и ужасяващи. Гласът му сякаш идваше от много далеч.

— Тя ме сграбчва! Ноктите й се забиват в ръката ми! Боли! „Спри, Берем, заповядва ми тя. На мен, по-големия й брат. Няма да ти позволя да оскверниш онова, което принадлежи на боговете“.

Как смее да ми говори така? Правя го за нея! За семейството ми! Не бива да ми противоречи! Знае какво може да стане, ако побеснея! Нещо се спуква в главата ми и залива мозъка ми! Не мога нито да мисля, нито да виждам! Крещя й: „Остави ме на мира!“, но тя сграбчва ръката ми, с която държа ножа, блъска острието и аз одрасквам камъка!

В очите му проблесна лудост. Карамон тайно сложи ръка върху камата си, когато мъжът сви юмруци и гласът му се извиси до почти истеричен писък.

— Блъскам я… не много силно… Не исках да я блъсна силно! Тя пада! Трябва да я хвана, но не мога. Движа се твърде бавно, твърде бавно. Главата й се удря в колоната и острият камък я пронизва тук — Берем докосна слепоочието си, — кръв покрива лицето й и облива скъпоценните камъни. Те вече не сияят. Очите й също не сияят. Гледат ме, но не ме виждат. И тогава… тогава…

Тялото му конвулсивно потрепери.

— Гледката е ужасна, сънувам я всеки път, когато отворя очи! Също като Катаклизма е, само че тогава всичко беше унищожено! А това беше съзидание, но ужасяващо, нечестиво съзидание! Земята се разтваря! Огромните колони започват да се възстановяват пред очите ми. От зловещия подземен мрак се издига храм. Но това не е красив храм, а заплашителен и деформиран. Виждам Мракът да се издига пред мен, Мракът, който има пет глави и всички те се извиват и гърчат и ми говорят с глас, по-студен и от гробница: „Много отдавна бях прогонена от този свят и можех да се върна само от едно място. Инкрустираната колона беше… за мен… заключена врата, която ме държеше затворена. Ти ме освободи, смъртни човече, и затова ти давам онова, което искаше. Зеленият камък е твой!“ Последва ужасен, подигравателен смях. Усещам силна болка в плътта си. Поглеждам надолу — камъкът е враснал в плътта ми, както го виждате сега. Ужасен от кошмарното зло пред мен, парализиран от ужасното деяние, което извърших, не мога да направя нищо, освен да гледам как мрачната, изтъкана от сенки фигура започва да става все по-ясна и по-ясна. Дракон!