Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 142

Гласът му потрепери.

— Толкова уморен. Искам това да свърши.

Приятелите останаха мълчаливи дълго време, опитвайки се да възприемат историята, която напомняше страшните приказки, които бавачките разказваха през тъмните нощни часове.

— Какво трябва да направиш, за да затвориш вратата? — попита накрая Танис.

— Нямам представа. Знам само, че Нерака ме влече, но не смея да отида! Затова… затова избягах!

— Ти ще отидеш там — каза Танис твърдо. — Ще отидеш там с нас. Няма да си сам.

Берем потрепери и поклати глава, хленчейки После из веднъж млъкна и лицето му се зачерви.

— Да! — извика той. — Не мога да търпя повече! Ще дойда с вас! Вие ще ме защитите…

— Ще направим всичко възможно — промърмори Танис, като видя, че Карамон отмести поглед. — Най-добре да намерим пътя, който води вън оттук.

— Аз го намерих — въздъхна Берем. — Почти бях излязъл, когато чух джуджето да вика. Оттук.

Той посочи още една тясна цепнатина между камъните. Карамон въздъхна и погледна жално драскотините по ръцете си. Един по един влязоха в дупката. Танис беше последен. Обърна се и още веднъж огледа голата местност. Мракът бързо се спускаше, лазурното небе се обагри във виолетово и после стана черно. Странните камъни се издигаха злокобно в сгъстяващия се мрак и не можеше да види тъмното каменно езеро, в което беше изчезнал Физбан.

Още не можеше да повярва, че Флинт вече го няма. Постоянно очакваше да се оплаче с дрезгавия си глас от различните болежки и неприятности или да спори с кендера. Танис се опита да задържи образа на приятеля си колкото се може по-дълго, но накрая го остави да си иде. Обърна се и пролази в тясната цепнатина, оставяйки зад себе си Годшом, за да не го види никога вече.

Щом отново се оказаха на пътеката, те тръгнаха по нея, докато стигнаха малка пещера. Сгушиха се един до друг, но не посмяха да запалят огън толкова близо до Нерака, където беше съсредоточена мощта на драконовите армии. Известно време мълчаха, после започнаха да говорят за Флинт и за изпълнения му с приключения живот. Смяха се от сърце, когато Карамон им припомни историята за трагичния излет — как беше обърнал лодката, опитвайки се да хване риба с ръце, и бутнал Флинт във водата. Танис разказа, как Тас и джуджето се бяха запознали — кендерът „случайно“ си тръгнал с гривна, изработена от Флинт и се опитал да я продаде на панаира. Тика си спомни прекрасните играчки, които й беше правил, добротата му, когато баща й изчезна и той я взел в собствения си дом, докато Отик й дал работа и жилище.

Те си спомниха още много неща и в края на вечерта горчивината изчезна от скръбта им, оставяйки след себе си само болката от загубата. Поне за повечето от тях.

Много по-късно, в най-тъмните часове на нощта, Таселхоф седна пред входа на пещерата, загледан в звездите. Той стискаше шлема на Флинт в малките си ръце и сълзи се стичаха по лицето му.

ТРАУРНАТА ПЕСЕН НА КЕНДЕРА

Ти се завръщаше през пролетта в прекрасния и светъл кръговрат — сред въздух и цветя, в тревата, в папратта, люляк във люлката, от слънцето огрят. Разказваше за синкавия мрак, когато се промъква вечерта и скрива капките на вечерния злак и дава сила за живот на папратта. Останаха в забрава твоите слова За жилата злато, заровена в пръстта, която търсят хиляди през пролетта а много хора и през целия живот… Безкрайни спомени за теб ме връщат в зимата във есента, във топъл летен злак, но пролетта от тук нататък ще остане един сезон, потънал в черен мрак…