Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 138

Загледан в черното езеро, полуелфът видя, че съзвездието на Храбрия воин наистина се е завърнало. Звездите му заблешукаха, а после засияха ярко и изпълниха камъка със синьобялата си светлина. Танис бързо погледна нагоре, но небето над тях беше чисто, спокойно и празно.

Глава 4

Историята на Вечния.

— Танис! — извика Карамон.

— Берем?

Полуелфът внезапно си спомни какво беше направил, обърна се и се запрепъва по обсипаната с камъни земя към Карамон и Тика, които гледаха с ужас окървавения камък, където лежеше тялото. Внезапно Берем се размърда и изстена, но не от болка, а сякаш си спомняше болката. Притиснал с ръка гърдите си, той бавно се изправи. Единствените следи от ужасната рана бяха следите от кръв, но и те също изчезнаха пред очите им.

— Наричат го Вечния, не помните ли? — каза Танис на пребледнелия Карамон. — Стърм и аз го видяхме да умира в Пакс Таркас, погребан под тонове скали. Умирал е безброй пъти, за да възкръсне отново, и се кълне, че не знае защо. — Той отиде до Берем, който го наблюдаваше мрачно и зорко. — Но ти знаеш защо, нали? — попита Танис. Гласът му беше кротък, държанието — спокойно — Ти знаеш — повтори той — и сега ще ни кажеш. Животът на много хора може би зависи от това. Берем сведе поглед.

— Съжалявам… за приятеля ви. Опитах се да му помогна, но не можех нищо…

— Знам — преглътна Танис. — И аз съжалявам… за това, което направих. Аз… аз не видях… не разбрах…

Но още докато изговаряше думите, осъзна, че лъже. Беше видял, но само онова, което искаше да види. Колко пъти в живота му е ставало така? Колко от онова, което е видял, е било опорочено от собствения му ум? Не беше разбрал Берем, защото не искаше да го разбере! За него той олицетворяваше ОНЕЗИ мрачни тайни, скрити в собствената му душа, които мразеше. Беше го убил, но в действителност прониза с меча самия себе си.

И през тази рана сякаш се беше изцедила отвратителната отрова, която разяждаше душата му. Сега раната можеше да зарасне. Скръбта и съжалението от смъртта на Флинт бяха като успокоителен балсам, който му напомняше за доброто, за висшите идеали. Танис се чувстваше най-после освободен от тъмните сенки на вината си. Каквото и да беше станало, той направи всичко възможно, за да помогне, да поправи нещата. Беше правил грешки, но сега можеше да продължи напред.

Вероятно Берем съзря това в очите му, защото в погледа му имаше мъка и състрадание. Изведнъж каза:

— Уморих се, Танис. Толкова съм уморен. — Очите му се отправиха към черното каменно езеро. — Аз… завиждам на приятеля ти. Той намери покой. Никога ли няма да постигна това? — Берем сви юмруци, потръпна и обхвана главата си. — Но се боя, защото виждам края. Той е съвсем близо.

— Всички се боим — въздъхна Танис, като триеше парещите си очи. — Прав си, краят е близо и изглежда обвит в мрак. Но отговорът се крие в теб.

— Аз… ще ви кажа… каквото мога — промълви Берем със запъване, сякаш думите с мъка излизаха от устата му. — Но трябва да ми помогнеш! — Ръката му стисна неговата. — Обещай, че ще ми помогнеш!