Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 139

— Не мога да ти обещая, докато не разбера истината.

Берем седна и се облегна на окървавената скала. Всички се настаниха около него и се увиха плътно в наметките си, защото силният вятър свиреше по склоновете на планините и виеше между странните камъни. Те изслушаха историята на Берем без да го прекъсват, макар от време на време Тас тихичко да проплакваше и подсмърчаше, облегнал глава на рамото на Тика.

Отначало гласът на Берем беше тих и думите колебливи. Понякога виждаха, че се бори със себе си и с мъка продължава разказа си. Но постепенно започна да говори все по-бързо, сякаш облекчението, че след толкова години разказва истината, изпълваше душата му.

— Когато… когато казах, че разбирам как ти — той погледна Карамон — се чувстваш, след като си изгубил брат си, казах истината. Аз… аз имах сестра. Не бяхме близнаци, но се чувствахме много близки. Тя беше само година по-малка. Живеехме в малка ферма до Нерака. Нямахме съседи. Майка ми ни научи да четем и пишем достатъчно, за да се оправяме в живота. През повечето време работехме във фермата. Сестра ми беше единственият ми приятел, единственият ми другар, както и аз нейният. Тя работеше много, прекалено много. След Катаклизма правехме само това, за да имаме какво да ядем. Родителите ни бяха стари и болни… Първата зима почти гладувахме. Каквото и да сте чули за Гладните години, не можете да си го представите. — Гласът му заглъхна, очите му се замъглиха. — Изгладнели глутници диви зверове и още по-диви хора бродеха около къщата и дебнеха… Сестра ми се състари преди да стане на двайсет. Косата й посивя като моята, лицето й се набръчка и отслабна. Но никога не се оплака.

Е, през пролетта нещата не се оправиха особено, но поне имахме надежда, както казваше тя. Можехме да засадим семена и да ги гледаме как растат. Можехме и да ловуваме. Тя обичаше да ловува. Стреляше добре с лък и обичаше да бъде навън. Често излизахме заедно. Онзи ден… — Берем млъкна.

Той затвори очи и започна да се тресе, сякаш му беше студено, но стисна зъби и продължи.

— Онзи ден отидохме по-далеч от обикновено. Пожар, предизвикан от светкавица, беше овъглил храстите и открихме пътека, която не бяхме виждали дотогава. Ловът ни беше неуспешен и ние тръгнахме по нея с надеждата да открием дивеч. Но след известно време забелязах, че това не е пътека, направена от животни, а много стар път, утъпкан от човешки крака. Не беше използван от години. Исках да се върна, но тя продължи напред, любопитна да открие къде води.

Лицето му се напрегна и пребледня. За миг Танис се уплаши, че може да прекъсне разказа си, но Берем продължи трескаво, като обезумял.

— Пътеката водеше до… странно място. Сестра ми каза, че сигурно някога е било храм на злите богове. Не знам. Знам само, че имаше прекършени колони, които лежаха наоколо, обрасли с мъртви плевели. Трябваше да напуснем злото място… — Берем повтори това няколко пъти, сякаш произнасяше заклинание. После замълча.

Никой не помръдна и след миг той заговори толкова тихо, че бяха принудени да се наведат към него, за да чуват.