Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 137

— Чакай! Какво правиш, старче?

Той пусна Тас на земята и бързо се изправи. Крехкият магьосник беше вдигнал тялото на Флинт и докато Танис го наблюдаваше стреснато, тръгна към странния каменен кръг.

— Спри! — заповяда полуелфът. — Трябва да го погребем както трябва, ще му построим пирамида.

Физбан се обърна към него. Лицето му беше сурово но носеше тежкото джудже нежно и с лекота.

— Обещах му, че няма да пътува сам.

Той се обърна и продължи да върви към камъните. След кратко колебание Танис затича след него. Останалите стояха като омагьосани, втренчени в отдалечаващата се фигура на Физбан.

Полуелфът смяташе, че лесно ще го настигне, но старецът се движеше невероятно бързо, сякаш и той, и джуджето бяха леки като перца. Усетил изведнъж тежестта на собственото си тяло, Танис имаше чувство, че се опитва да улови струйка дим, която се издига в небето, но продължи да се препъва след тях и ги настигна, точно когато Физбан влезе в кръга от камъни.

Танис се промъкна след него без да мисли, убеден, че трябва да спре този луд старец и да му отнеме тялото на приятеля си. Изведнъж спря. Пред него се простираше нещо, което отначало взе за езеро — беше толкова неподвижно, че нищо не набръчкваше гладката му повърхност. После разбра, че това не е вода, а блестящ черен камък, чиято повърхност му бе излъскана до блясък. Простираше се пред Танис черен като нощта и когато погледна в дълбините му, видя звезди. Те бяха толкова ясни, че той погледна нагоре, за да се увери, че е късен следобед. Небето над него беше лазурно, студено и чисто. Нямаше нито звезди, нито слънце. Танис падна на колене до каменното езеро и още веднъж се загледа в полираната му повърхност. Видя звездите и три луни и сърцето му трепна, защото черната луна, която само могъщите Черни магове можеха да видят, се беше открила като черен кръг, изрязан в мрака. Виждаше дори празните места, където някога съзвездията на Кралицата на Мрака и Храбрия воин се бяха въртяли в небето.

Танис си спомни думите на Райстлин. „И двете ги няма. Тя е в Крин, Танис, и той е дошъл да се бие с нея…“

Когато вдигна очи, видя Физбан да стъпва върху черната каменна повърхност.

Той отчаяно се опита да ги последва, но не можеше да се принуди да пропълзи по студения камък, както не би скочил и в Бездната. Затова наблюдаваше безпомощно как магьосникът върви бавно, сякаш за да не събуди спящо дете в ръцете си, и как стигна центъра на блестящата черна повърхност.

— Физбан! — извика Танис.

Старецът не спря, дори не се обърна, а продължи да върху между греещите звезди. Танис почувства, че Таселхоф се промъква към него. Протегна се и стисна ръката му така, както беше стискал тази на Флинт.

Старият магьосник стигна средата на каменното езеро… и изчезна.

Танис рязко си пое дъх. Таселхоф понечи да хукне по черната огледална повърхност, но той го задържа.

— Не. Тас. Не можеш да го придружиш в това приключение. Още не. Трябва да останеш с мен. Сега аз имам нужда от теб.

Кендерът отстъпи, необичайно покорен, и посочи надолу.

— Виж, Танис — прошепна той с треперещ глас. — Съзвездието се е върнало.