Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 109

— Как ще пътуваме? С лодка ли? — запита Танис, докато гледаше как Зебюлах съблича червената си роба и се гмурка във водата.

Аполета погледна съпруга си, който с лекота плуваше до нея.

— Ще плувате. Не сте ли се чудели как ви доведохме тук? Нашите магически умения и тези на съпруга ми ще ви надарят със способността да дишате във водата така, както сега дишате въздух.

— В риби ли ще ни превърнете? — ужаси се Карамон.

— Предполагам, че така ще изглеждате — отвърна Аполета. — Ще дойдем за вас при отлив.

Тика стисна ръката на Карамон и Танис, който ги видя да си разменят таен поглед, изведнъж се почувства облекчен от товара си. Какъвто и ураган да бушуваше в душата на воина, той беше открил добре защитено пристанище, което щеше да го предпази от бурните води.

— Никога няма да забравим това красиво място — прошепна Тика.

Аполета само се усмихна.

Глава 8

Тъмни приливи.

— Татко! Татко!

— Какво има, Малки Роджър?

Свикнал с възбудените крясъци на малкия си син, стигнал възрастта, в която откриваш чудесата на света, рибарят не вдигна глава от работата си. Тъй като очакваше да чуе какво ли не — от морска звезда, изхвърлена на брега, до изгубена обувка, полузаровена в пясъка, — той продължи да кърпи мрежата си, докато момченцето тичаше към него.

— Татко! — извика то и настойчиво се вкопчи в коляното му, като междувременно успя да се оплете в мрежата. — Една хубава дама! Удавила се е!

— Така ли? — попита разсеяно рибарят.

— Хубава дама. Удавена — каза важно момченцето, сочейки с пръстче зад гърба си.

Рибарят преустанови работата си и го погледна. Това беше нещо ново.

— Хубава дама? Удавена?

Детето кимна и отново посочи надолу по плажа.

Бащата присви очи срещу палещото обедно слънце и се взря в брега. После отново погледна сина си и веждите му се събраха в строго изражение.

— Това още една от измислиците на Малкия Роджър ли е? Защото ако е така, пак ще вечеряш прав.

Детето поклати глава с широко отворени очи.

— Не. — То потърка пухкавото си задниче, припомняйки си последното наказание. — Честна дума.

Рибарят се намръщи и отново погледна към морето. Предишната нощ имаше буря, но не беше чул нищо, което да показва, че някой кораб се е блъснал в скалите. Може би някой гражданин с глупавата си лодка за разходка е излязъл вчера в морето и след залез е заседнал на брега. А можеше и да е по-лошо — убийство. Това нямаше да е първото тяло, изхвърлено на брега с нож в сърцето.

Той извика най-големия си син, който миеше дъното на рибарската лодка, остави работата си и се изправи. Канеше се да изпрати момченцето при майка му, но се сети, че то трябва да ги води.

— Заведи ни при хубавата дама — каза рибарят силно и хвърли многозначителен поглед на другия си син.

Малкият Роджър тръгна нетърпеливо по плажа, докато баща му и по-големият му брат пристъпваха бавно, уплашени от онова, което можеха да намерят.

Бяха изминали съвсем малко разстояние, когато рибарят видя нещо, което го накара да се затича. Големият син го последва.

— Явно е имало корабокрушение. Проклети сухоземни плъхове! Кой ги кара да излизат в морето с тези яйчени черупки!