Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 111

— Спомням си Кървавото море и водовъртежа — каза Златна Луна. — Но после все едно съм сънувала…

— Спомням си Райст… — обади се и Карамон. Лицето му потъмня, но Тика сложи ръката си в неговата и изражението му се смекчи. — Спомням си и…

— Не беше сън — промърмори момичето и опря буза в ръката му. Воинът целуна червените й къдрици.

— Аз също си спомням някои неща — Танис мрачно погледна Берем, — но всичко е откъслечно. Не мога да го подредя в ума си. Е, няма смисъл да мислим за миналото, трябва да гледаме напред. Ще отидем в Каламан и ще разберем какво става. Дори не знам кой ден сме, камо ли пък кой месец. После…

— Палантас — довърши Карамон. — Отиваме в Палантас.

— Ще видим — въздъхна Танис. Дейвид се връщаше с каруцата, карана от дръглив кон. Полуелфът погледна към воина. — Наистина ли искаш да намериш брат си? — попита тихичко.

Карамон не отговори.

Приятелите пристигнаха в Каламан късно сутринта.

— Какво става? — попита Танис Дейвид, докато младежът караше каруцата из града. — Празник ли има?

Улиците бяха изпълнени с хора. Повечето магазини бяха затворени и със спуснати капаци. Всички стояха на малки групички и разговаряха оживено.

— Прилича повече на погребение — обади се Карамон. — Сигурно някоя важна личност е умряла.

— Това повече ми прилича на война — промърмори Танис.

Жените плачеха, мъжете изглеждаха тъжни или гневни, децата стояха край тях и ги гледаха уплашено.

— За бога, сигурно сте били пияни, щом не помните — изгледа ги удивено момчето. — Златният Генерал и добрите дракони…

— О, да — каза припряно Танис.

— Ще спра тук, на рибния пазар, за да разбера какво става. — Дейвид скочи на земята.

— Ще дойдем с теб. — Полуелфът махна на останалите.

— Какви са новините? — извика момчето на група мъже и жени, застанали пред магазин, ухаещ на прясна риба.

Неколцина мъже се обърнаха и заговориха едновременно. Танис, който го следваше, долови само откъслеци от оживения разговор.

— Златният Генерал е заловен!… Градът е обречен… Хората бягат… Злите дракони…

Колкото и да се опитваха, спътниците не разбираха нищо. Хората се притесняваха да говорят пред непознати, хвърляха им мрачни, недоверчиви погледи, особено когато забелязаха богатото им облекло.

Приятелите поблагодариха още веднъж на Дейвид, че ги е докарал в града и го оставиха при приятелите му. След кратко обсъждане решиха да отидат на пазара, където се надяваха да разберат повече подробности за онова, което се беше случило. Докато вървяха, тълпата ставаше все по-гъста и накрая трябваше със сила да си пробиват път през претъпканите улици. Хора тичаха насам-натам и разпитваха за последните слухове, клатейки отчаяно глави. От време на време виждаха граждани, набързо събрали вещите си във вързопи, да вървят към градските порти.

— Трябва да си купим оръжие — каза мрачно Карамон. — Новините явно не са добри. Кой мислите е този Златен Генерал? Явно много го ценят, щом изчезването му ги хвърля в такова объркване.

— Вероятно някой соламнийски рицар — предположи Танис. — Прав си, трябва да си купим оръжие. — Той посегна към пояса си. — По дяволите! Имах кесия със странни на вид златни монети, а сега я няма! Сякаш си нямаме други проблеми…