Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 107

— Добрите дракони! — повтори Танис удивен. — Какви добри дракони?

Сега Аполета го погледна учудено.

— Ами, добрите дракони. Сребърните, златните, бронзовите. И драконовите копия. Вероятно сребърните дракони са ви дали онези, които пазеха…

— Никога не съм чувал за сребърни дракони, освен в старите песни за Хума. Също и за драконовите копия. Търсихме ги дълго, но не открихме и следа. Според мен не съществуват освен в детските приказки.

— Това не ми харесва. — Аполета отпусна брадичка върху ръцете си, лицето й изглеждаше бледо и изтощено. — Нещо не е наред. Защо добрите дракони не се борят? Отначало не вярвах на слуховете, че морските дракони са се върнали, защото знаех, че добрите дракони никога няма да го позволят. Но щом те са изчезнали, както разбирам от думите ти, боя се, че морските елфи наистина са в опасност. — Тя повдигна глава и се ослуша. — Ето, идва съпругът ми с приятелите ви. — Тя се отдръпна от ръба. — С него ще отидем при другите елфи и ще обсъдим какво да направим…

— Чакай! Трябва да ни покажете как да се махнем от това място. Не можем да останем тук!

— Но аз не знам пътя — каза Аполета, докато ръцете й описваха кръгове във водата. — Нито Зебюлах. Никога не ни е интересувало.

— Можем да бродим из тези руини седмици наред! А може би завинаги. Не сте сигурни, че някои хора са избягали от това място, нали? Може би просто са умрели.

— Както казах — студено повтори тя, — това никога не ни е интересувало.

— Ами тогава заинтересувайте се! — ядоса се Танис.

Гласът му зловещо отекна над водата. Берем го погледна и стреснато се отдръпна. Очите на Аполета се присвиха гневно. Полуелфът прехапа устни, внезапно засрамен.

— Съжалявам… — започна той, но в този момент Златна Луна пристъпи към него и сложи ръка на рамото му.

— Танис? Какво има?

— Нищо. — Той въздъхна и погледна покрай нея. — Намерихте ли Карамон и Тика? Добре ли са?

— Да, намерихме ги — отвърна тя и погледът й проследи неговият. Двамата слизаха по стълбите след Речен вятър и Зебюлах. Тика се оглеждаше учудено, а Карамон гледаше право напред. Когато видя лицето му, полуелфът отново се обърна към Златна Луна.

— Не отговори на втория ми въпрос — каза тихо той.

— Тика е добре. Колкото до Карамон… — Тя поклати глава.

Танис отново погледна воина и едва се въздържа да не възкликне от ужас. Никога не би познал веселия добродушен Карамон в този мъж с мрачно, набраздено от сълзи лице и блуждаещи, потъмнели очи.

Като видя изненадата му, Тика отиде до Карамон и мушна ръка под лакътя му. При докосването й воинът сякаш се пробуди от мрачните си мисли и й се усмихна, но в усмивката му имаше някаква неясна нежност и тъга, които по-рано не съществуваха.

Танис отново въздъхна. Още проблеми. Ако древните богове се бяха върнали, какво се опитваха да направят? Да видят колко тежък може да стане товарът, преди да паднат под него? Забавно ли им се струваше това да си затворен под морето… Защо просто не се откаже? Защо да се тормози да търси път нагоре? Ще остане тук и ще забрави всичко. Ще забрави драконите… Райстлин… Лорана… Китиара…