Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 108

— Танис… — Златна Луна нежно го разтърси. Всички стояха около него и чакаха да им каже какво да правят. Като прочисти гърлото си, той започна да говори, но гласът му пресекна и се закашля.

— Не е нужно да ме гледате! Нямам отговор на въпросите ви. Очевидно сме затворени тук и няма път навън.

Те продължиха да го гледат и вярата и доверието в очите им не угаснаха. Танис яростно изкрещя:

— Престанете да очаквате от мен да ви водя! Аз ви предадох! Не разбирате ли? За всичко съм виновен аз! Намерете някой друг… — Той се обърна да скрие сълзите, които не можеше да спре и се взря в тъмната вода, като се бореше да се овладее. Не разбра, че Аполета го наблюдава, докато не го заговори.

— Може би все пак мога да ви помогна — каза бавно тя.

— Аполета, какво говориш? — Зебюлах забърза към водата. — Помисли…

— Помислих. Той каза, че трябва да сме загрижени за това, което става със света. Прав е. С нас може да се случи същото като с братовчедите ни от Силванести. Те се отрекоха от света и позволиха на злите създания на мрака да бродят из земите им. Предупредени сме навреме. Още можем да се преборим със злото. Идването ви тук може би ни е спасило — обърна се тя към Танис. — Дължим ви нещо в замяна.

— Помогнете ни да се върнем в нашия свят. Аполета мрачно кимна.

— Ще го направя. Къде искате да отидете?

Танис въздъхна и поклати глава. Не беше в състояние да мисли.

— Предполагам, че няма значение — каза уморено.

— В Палантас — внезапно се обади Карамон и дълбокият му глас проехтя над спокойните води.

Останалите го погледнаха в неловката тишина. Речен вятър се намръщи.

— Не! — Аполета пак доплува до стълбите. — Не мога да ви отведа там. Границите ни се простират само до Каламан. Не смеем да плаваме по-надалеч от там. Особено ако това, което казвате е истина, защото отвъд Каламан се намира древният дом на морските дракони.

Танис изтри очите си и се обърна към приятелите си.

— Други предложения?

Те мълчаха и го наблюдаваха. Накрая Златна Луна пристъпи напред.

— Да ти разкажа ли една история, полуелфе? — попита тя и сложи нежната си ръка върху неговата. — История за мъж и жена, изгубени, самотни и уплашени. Понесли огромен товар, те стигнали до един хан. Жената изпяла песен, синият кристален жезъл извършил чудо, но тълпата ги нападнала. Един мъж ги защитил и поел нещата в свои ръце. Един непознат мъж казал: „Ще минем през кухнята“. — Тя се усмихна. — Спомняш ли си, Танис?

— Спомням си — прошепна той — завладян от ласкавия израз на лицето й.

— Чакаме, Танис — каза тя простичко.

Сълзи отново замъглиха погледа му. Той примигна бързо и се огледа. Суровото лице на Речен вятър се беше отпуснало. Полуусмихнат, той сложи ръка на рамото му. Карамон се поколеба за миг, после пристъпи и обгърна Танис в мечешката си прегръдка.

— Заведи ни в Каламан — обърна се полуелфът към Аполета, когато отново можеше да диша. — И без друго отивахме там.

Приятелите спаха на ръба на водата, за да си отпочинат преди пътешествието, което според Аполета щеше да бъде дълго и напрегнато.