Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 105

Сега Райстлин го нямаше, открил собствената си сила и както беше казал на Карамон: „Нямам нужда от теб.“

„Би трябвало да се радвам, каза си воинът, загледан в мрака. Обичам Тика и знам, че и тя ме обича. Сега, когато сме свободни да изразим тази любов, мога да се обвържа с нея и тя да заеме първо място в мислите ми. Тя обича и се раздава. Заслужава да бъде обичана.

С Райстлин не беше така. Или поне така смятаха всички. Колко пъти съм чувал Танис да пита Стърм, когато мислеше, че не ги чувам, защо се примирявам със сарказмите, обвиненията и надменните му команди. Виждал съм ги да ме гледат със съжаление. Знам, смятат, че понякога мисля бавно и са прави. Аз съм волът, който се движи тежко по пътя и носи товара си без оплакване — така мислят за мен, но не разбират. Те нямат нужда от мен. Дори Тика не се нуждае от мен така, както брат ми. Те никога не са го чували да се буди с писъци през нощта, когато беше малък.

Нямаше кой да го чуе в мрака и да го утеши освен мен. Никога не можеше да си спомни тези сънища, но те бяха ужасни. Слабото му тяло се тресеше от страх, а очите му бяха обезумели от ужасите, които само той съзираше. Вкопчваше се в мен и хлипаше, а аз му разказвах приказки или правех смешни фигурки от сенки по стената, за да прогоня ужасите.

Виж, Райст, казвах му, зайчета… Вдигах два пръста и ги мърдах като заешки уши. След известно време той спираше да трепери, но не се усмихваше. Не му се случваше често, дори като малък. Но се успокояваше. Трябва да спя, много съм уморен, прошепваше и здраво стискаше ръката ми. Но ти стой буден. Бди над съня ми. Дръж ги далеч от мен. Не позволявай да ме хванат.

Няма да позволя никой да те нарани, Райст, обещавах аз.

Тогава той почти се усмихваше и изтощен затваряше очи, а аз стоях буден, докато спеше. Беше забавно. Може би наистина ги държах надалеч, защото докато бдях, кошмарите никога не го нападаха.

Дори като възрастен понякога пак викаше в съня си и посягаше към мен и аз бях там. Но какво ще прави сега? Какво ще прави без мен, когато е сам, изгубен и уплашен в мрака?

Какво ще правя аз без него?“

Карамон затвори очи и тихичко заплака, за да не събуди Тика.

Глава 7

Берем.

Неочакваната помощ.

— Това е нашата история — завърши разказа си Танис.

Аполета го беше слушала внимателно, приковала зелените си очи в лицето му. Когато свърши, остана безмълвна. Отпуснала ръце отстрани на стъпалата, които водеха към спокойната вода, тя изглеждаше потънала в мисли. Танис не я обезпокои. Усещането за покой и ведрост, което цареше под водата, го успокояваше и утешаваше и мисълта да се върне в суровия, ослепителен свят на слънцето и оглушителния шум изведнъж му се стори страшна. Колко лесно би било да забрави всичко и да остане тук, скрит завинаги в този спокоен свят.

— Ами той? — попита Аполета накрая и кимна към Берем.