Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 55

Някакво топло ухание се излъчваше на вълни от нея, удари го право в главата, като слънце, напекло сено. Устните му се отвориха леко по своя воля, сякаш да вкуси по-добре тази слънчева миризма — безсмислено усилие, понеже тя не се носеше във въздуха.

Халлана също излъчваше нещо повече от намека за особеност, който беше доловил вчера, имаше и някаква шеметна деловитост, отчасти заради бременността, но най-вече от някакъв скрит вихър с миризма като от повей на вятър след мълния — Ингрей реши, че е успокоеният й демон. Двете други жени, Херги и надзирателката, изведнъж му се сториха някак двуизмерни, безцветни и сухи, сякаш нарисувани на хартия.

Просветена Халлана прегърна Аяда и пъхна в ръката й някакво писмо.

— Трябва да тръгна веднага, ако искам да се приберем преди мръкнало. — каза свещената. — Ще ми се да можех да дойда с теб. Всичко, това е много тревожно, особено… — Тя кимна към Ингрей, сякаш да напомни за заклинанието му, и той сведе глава в знак на съгласие.

— Това само по себе си би създало работа на Храма дори без… е, няма значение. Петимата богове да бдят над теб по пътя ти. Това е бележка до майстора на моя орден в Изтокдом, с молба да се поинтересува от твоя случай. Може и да ти помогне — аз няма да съм там. — Хвърли още един поглед към Ингрей. — Разчитам на вас, милорд, това писмо да пристигне до адресата си. И никъде другаде.

Той махна с ръка с известно колебание и устните на Халлана се свиха. Като агент на Хетвар, Ингрей се беше научил как да отваря и преписва писма, без да оставя следи, и беше сигурен, че тя знае за тези му умения. Но пък Копелето беше богът покровител на шпионите — какви ли номерца знаеше неговата магьосница? И на кой от двата си свещени ордена беше избрала да довери притесненията си? Дори да беше прикачила някакво заклинание към писмото си, Ингрей не го долавяше.

— Просветена… — Гласът на Аяда изведнъж изтъня, пълен с колебание. „Просветена“, а не „скъпа Халлана“, отбеляза Ингрей. Херги вече беше станала, готова да подкара господарката си към вратата, и се намръщи сърдито, когато свещената се обърна.

— Да, мила?

— Не… няма значение.

— Хайде аз да преценя. — Халлана се настани отново на стола си и й кимна окуражително.

— Снощи сънувах нещо много странно. — Аяда запристъпва нервно, после приседна на перваза на прозореца. — Нещо ново.

— В какъв смисъл странно?

— Необичайно ярък сън. На сутринта си го спомнях съвсем ясно.

— Слушам те. — Лицето на Халлана беше като издялано, толкова съсредоточена беше.

— Кратък беше, по-скоро нещо като видение. Сякаш съм видяла нещо като… и аз не знам. Смърт във формата на жребец. Черен като сажди, без никакъв блясък. Тичаше в галоп, но много бавно. Ноздрите му бяха червени и пламтящи и от тях излизаше дим. От гривата и опашката му се точеше огън. Искри изскачаха от копитата му и изгаряха всичко на пепел. Облаци от пепел и сянка. Ездачът му беше черен като него.

— Хм. Ездачът мъж ли беше, или жена?

Аяда смръщи чело.

— Хм… краката на ездача се извиваха и се сливаха с ребрата на коня, сякаш телата им се бяха враснали едно в друго. В лявата си ръка държеше каишка. На края на каишката тичаше огромен вълк.