Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 57

— Кой Осуин? — попита Аяда.

— Съпругът ми.

— Ама… — възкликна Аяда и се ококори невярващо. — Не онзи Осуин, нали? Нашият Осуин, Просветен Осуин, от блатния форт? Онзи кльощав мърморко? Дето е само ръце и крака, и с врат като на щъркел, който гълта жаба?

— Същият. — Съпругата на Осуин явно не се обиди от това съвсем неласкателно описание на другаря й в живота. Напротив, стегнатите й устни омекнаха. — Възрастта му се отразява добре, уверявам те. Тогава беше много незрял, горкичкият. А мисля, че и аз, ами, мисля, че и аз съм съзряла малко.

— От всички възможни… направо не мога да повярвам! Та вие винаги се карахте!

— Само за теология. — спокойно каза Халлана. — Защото и двамата се интересувахме. Е… предимно за теология. — Устните й се извиха от някакъв неизречен спомен. — С времето една споделена страст доведе до други. Той ме последва в Лесовете, когато срокът на службата му изтече — казах му, че просто е искал да има последната дума. Още се опитва. Сега и той преподава, като мен. Още обича да спори — това е най-голямото му удоволствие. Не съм толкова жестока да му го отнемам.

— Просветеният е много красноречив, вярно е. — потвърди Херги. — И хич не ща да му слушам красноречието, дето ще ми го изсипе на главата, ако не ви върна вкъщи скоро и жива и здрава, както му обещах.

— Да, да, скъпа Херги. — Усмихната, магьосницата най-после се обърна и излезе тромаво, следвана по петите от слугинята си. Херги кимна одобрително на Ингрей на минаване, явно заради съдействието му или поне задето не се беше намесил.

Той погледна лейди Аяда, която гледаше след приятелката си. Тя улови погледа му и изписа на лицето си вяла усмивка. Той също й се усмихна, стоплен и той не знаеше от какво.

— О. — промълви тя и ръката й литна към устата.

— Какво? — попита озадачено Ингрей.

— Можеш да се усмихваш! — Ако се съдеше по тона й, усмивката му беше чудо невиждано, сравнимо с това да му пораснат криле и да запърха с тях към тавана. Ингрей погледна нагоре, представяше си гледката. Крилатият вълк. „Какво?“ Тръсна глава да я очисти от тези странни мисли, но само му се зави свят. Може би беше добре, дето Херги си бе прибрала синьото шишенце.

Аяда пристъпи до прозореца, гледащ към улицата, и Ингрей я последва. Заедно проследиха как Херги натоварва господарката си във фургона под тревожния поглед на Бернан. Конярят, или ковачът, или какъвто там беше, плесна с юздите, подвикна на конете и фургонът затрополи по улицата, и скоро се скри от поглед. Зад тях надзирателката си беше намерила работа да разопакова един куфар, стегнат с върви за път и останал ненатоварен, също като ковчега на Болесо след заповедта на Ингрей да останат още ден в Червени яз.

Ингрей стоеше съвсем близо до Аяда, гледаше над рамото й и съвсем лесно би могъл да сложи лявата си ръка на врата й, където вдигнатата под мрежичката коса оставяше на показ бялата й кожа. Дъхът му раздвижи едно излязло изпод мрежичката кичурче, но тя не се дръпна, а се обърна към него и срещна погледа му. Нито страх, нито отвращение загрозяваха чертите й, само премълчани въпроси.