Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 263

— Познавам четири хиляди души, които биха се съгласили с теб, знаменоске.

— Ами остави тогава на техния глас да ти покаже посоката.

— А. — Мрачното среднощно настроение губеше силата си над душата му, прогонено от увитата й във вълна топлинка. Тя добави:

— Мисля също, че е преждевременно да се обявяваш за последния шаман. Ти самият можеш да създадеш нови велики животни и духовни магове.

— Не бих осъдил никого на това състояние, освен ако не съм сигурен, че могат да намерят обратния път.

— Така е. А мислиш ли, че Храмът трябва вечно да се противопоставя на старата горска магия? Стига тя да се възроди в някаква свежа версия, пригодена към нашите времена?

— Това трябва сериозно да се обмисли. Петимата богове са свидетели, че видяхме какви беди могат да донесат старите нрави.

— Да, но Храмът контролира своите магьосници, при това не винаги добре. Спомни си за бедния Кумрил например. Но ги контролира достатъчно добре все пак. А и двамата вече познаваме свещени, които са способни на дълбок размисъл.

— Хм. — Очите му се присвиха в проблясък на надежда.

— Много сте самонадеян, господарю на вълците. — Ръцете й разклатиха леко главата му, сякаш в порицание.

— Така ли? И сега какво, коте сладко?

— Как можеш да твърдиш, че стотиците още неродени няма да те оплакват от дъното на душите си? Не е във властта ти да диктуваш на сърцата им.

— Това да не е пророчество, милейди? — попита той с усмивка, но още не го беше изрекъл докрай, когато тръпка мина през стомаха му, сякаш беше чул несвестен глас.

Тя сви рамене.

— Да си кажем, че ще приемем съдбата си, пък да видим какво ще стане.

Устните й бяха топли, като изгряващи слънчеви лъчи, подгонили ледена луна. Тя потри лице в неговото и въздъхна доволно. Но после добави:

— Носът ти е студен, вълчо. Не си толкова космат, че да приема студения ти нос като признак за добро здраве. Ако искаме някога да станем предци, а не само потомци, може би трябва да се върнем в онова пухено легло, което ни обеща братовчед ти.

Той се засмя и я пусна.

— Ами да, напред към леглото, в името на нашето потомство!

— И ще мога да си стопля замръзналите крака на гърба ти — добави практично тя.

Ингрей изсумтя с фалшиво възмущение и бе награден със звънливия й смях — той утеши сърцето му като обещание за утро в тази най-дълга нощ на годината.

Ръка за ръка двамата слязоха по заснежените стълби.

Информация за текста

Lois McMaster Bujold

The Hallowed Hunt, 2005

Сканиране и OCR: kikibug, 2005

Редакция: Mandor, 2006

Източник: http://sfbg.us

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/2073]

Последна редакция: 2009-12-09 13:07:26