Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 52

Надигна се с пъшкане, измъкна се от леглото и се довлече до умивалника. Наплиска несръчно с лявата ръка лицето си, но студената вода не му помогна с нищо. Навлече си панталоните, седна на ръба на леглото и се опита да си обуе ботушите. Уви, не можа да напъха в тях подутите си глезени. Призна се за победен и ботушите тупнаха на пода. Отпусна предпазливо тяло върху смачканите чаршафи. Мозъкът в главата му, изглежда, беше заменен от разбунен кошер. Лежа така дълго, ако се съдеше по пълзящите слънчеви квадрати по стената, без друга полезна мисъл освен мрачния гняв към безполезните си ботуши.

Изскърцаха панти. Тракането на глинените съдове се смеси със стреснатите псувни на конник Жеска. Ингрей присви очи към вратата. Жеска, намръщен и притеснен, внимателно прекрачи разпилялата се бариера от стомни и чинии. Беше облечен за път в съответствие с траурната тържественост на задачата си — оредялата му руса коса беше вчесана грижливо, добродушното му лице бе избръснато.

— Милорд?

— А, Жеска. — успя да каже Ингрей. — Как е прасчо тази сутрин?

Жеска поклати глава, сякаш не можеше да реши дали е повече разтревожен, или ядосан.

— Объркването му премина около полунощ. Сложихме го да си легне.

— Погрижи се да не се мярка повече пред очите на Просветена Халлана.

— Не мисля, че би го направил. — Жеска огледа притеснено охлузванията и превръзките му. — Лорд Ингрей… какво се е случило?

Ингрей се поколеба, после попита:

— Какво се говори?

— Говори се, че сте се заключили с магьосницата и след няколко часа от стаята долетяла невъобразима врява — вой и такова тропане, че мазилката от тавана долу опадала, и викове. Все едно убивали някого.

„За малко…“

— Магьосницата и слугите й по-късно си тръгнали, все едно не се било случило нищо, а вие сте си тръгнали куцайки, без да кажете никому нищо.

Ингрей се замисли за обяснението, което Халлана бе извикала през заключената врата на разтревожените хора отвън — дотолкова, доколкото си го спомняше.

— Да. Аз държах, хм… парче шунка и нож, и се спънах в един стол. — Не, тя не беше споменала стол. — Преобърнах масата. И си порязах ръката с ножа.

Лицето на Жеска се смръщи още повече — без съмнение той се мъчеше да си представи как въпросната случка би довела до множеството превръзки и охлузвания на Ингрей.

— Почти сме готови за тръгване. Свещеният на Червени яз чака да благослови ковчега на принц Болесо. Ще можете ли да яздите? След злополуката. — И след миг добави: — Злополуките.

„Толкова зле ли изглеждам?“

— Предаде ли посланието ми за лорд Хетвар на храмовия куриер?

— Да, жената препусна още призори.

— Тогава… кажи да разпрегнат. Очаквам указания. По-добре да изчакаме. Хем и конете ще си починат един ден.

Жеска кимна, но в погледа му определено се четеше въпросът защо Ингрей бе пришпорвал и хората, и животните два дни само за да пропилее спечеленото време в помотване тук. Наведе се да събере глинените съдове и ги наслага в умивалника, изгледа още веднъж Ингрей и си тръгна.

Ингрей беше издраскал последното си писмо до лорд Хетвар веднага след пристигането им предната вечер — докладваше, че кортежът е в Червени яз, и настояваше да бъде пресрещнат с кортеж от престолнината, на който да предаде товара си, като се позоваваше на неспособността си да осигури необходимата тържественост. Следователно в писмото нямаше и дума за храмовата магьосница, нито намек за по-късните събития в стаята на втория етаж. Не беше споменал инцидента в реката, всъщност не беше написал и дума за затворничката си. Глождещото го чувство, че е длъжен да уведоми печатника за истината, сега се бореше за надмощие със страха в сърцето му. Страх и гняв. „Кой ми е лепнал това проклето заклинание и как? Защо са ме превърнали в безмозъчно оръдие?