Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 243

— Ще откриеш — промълви Конскарека, — че свещеният кралски дух изглежда различен отвътре. И така отмъщението ми ще се удвои. А забвението… пак ще е мое. — Гласът му заглъхна във въздишка.

Макар да не помръдна от погребалната си могила, Конскарека стана някак далечен и най-сетне безмълвен, като труп под вода. Лишен и от двете си заробени сили — великия кон и кралския дух, — той се превърна само в едно от многото привидения, отличаваше го единствено страховитата му многоликост, една допълнителна плътност, задържаща се още около него. „Да — помисли си Ингрей, — той също е призрак от Кървавополе, загинал на тази свещена и прокълната земя; вече не е нищо повече, но не би могъл да стане и нещо по-малко“.

„Но в какво се превърнах аз?“

Усещаше как тайнственият кралски дух се сляга върху него, вътре в него, през него. Чувството не беше като да са го натъпкали с гордост и сила, толкова много, че да прелива. По-скоро беше като да му източват кръвта.

Видя, че Аяда и Фара го гледат със същото замаяно благоговение, примесено с физическа страст, което бе вдъхвал и Конскарека. Такива погледи би трябвало да ласкаят всеки мъж. Той обаче имаше чувството, че го оглеждат с намерението да го изядат жив.

Не, не Аяда и Фара — „е, и те също“, — а привиденията го плашеха сега. Стълпиха се по-близо, сякаш омаяни, протягаха ръце към него, докосваха го и хладният им течен допир крадеше топлина от кожата му. Ставаха неспокойни в нетърпението си, блъскаха се и дори се катереха един през друг, стягаха пръстена около него. „Прегладнели просяци“.

„Нищо от духа не може да съществува в света на материята без материално същество, което да го поддържа“. Старото теологично правило прозвуча звънко в хаоса в главата му. Четири хиляди все още прокълнати духове се бутаха на земята на Кървавополе, а тя вече не ги поддържаше. Вече не бяха свързани с нея, а със…

С него.

— Аяда… — Гласът му прозвуча повече като писък. — Не мога да поддържам всичките, няма да удържа!

Изстиваше все повече, а духовете продължаваха да го докосват. Посегна като удавник към протегнатата ръка на Аяда и за миг жива топлина, нейната топлина, го изпълни. Но после тя ахна, също усетила дърпането на неутолимия им глад. „Те ще ни разкъсат и двамата, ще ни изцедят докрай“. А когато не им останеше повече топлина, замръзналите им трупове, неговият и на Аяда, щяха да бъдат зарязани на земята и мъгла щеше да се вдига от тях в нощния въздух. И всички уловени в капан тук щяха постепенно да се стопят в забвение с един последен, жаден вик, изпълнен със самота, предателство и отчаяние.

— Аяда! Пусни ме! — Той се опита да издърпа ръката си.

— Не! — Тя го стисна още по-силно.

— Трябва да ме пуснеш! Вземи Фара и бягайте, махнете се оттук, през блатото, побързай! Привиденията ще изцедят и двама ни, ако не го направиш!