Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 245

— Халлана! — Аяда замаха с ръка, сякаш всичко вече беше наред. — Ела, побързай!

— Ти си ги очаквала? Тях? — попита Ингрей.

— Дойдохме заедно, яздихме като луди последните два дни. Богове пет, ама каква езда беше! Принц-маршалът се погрижи за всичко. Накрая аз избързах напред — сърцето ми ме зовеше да бързам и бяха уплашена до смърт.

Просветен Левко докуцука до Ингрей и набързо направи свещения знак. Джокол вървеше след него със задъхана, направо маниашка усмивка — Ингрей си помисли, че сигурно със същата усмивка посреща бурите в морето, докато корабът му се катери по високи като планини вълни, а всички нормални мъже стискат въжетата и пищят.

— О! Ингори! — щастливо извика той, докато поздравяваше призрачните воини наляво и надясно все едно му бяха отдавна изгубени братовчеди. — Каква песен ще излезе от тази нощ, а?!

— Значи вие сте смъртните съсъди на боговете, така ли? — обърна се Ингрей към Левко. — Сега всичките ли сте светци?

— Аз съм бил светец — изхъхри задъхано Левко. — Не е същото. Ако трябва да гадая… — Огледа набързо пълната с привидения поляна и спря присвитите си очи върху Ингрей.

Осуин и Халлана слязоха от изтощения си кон и се приближиха, като се придържаха един-друг по неравния терен; зяпаха призрачните воини с удивление, примесено с малка доза плахост и доста по-голяма — Ингрей можеше да се закълне в това — доста по-голяма доза изострено научно любопитство, не много различно, по свой си начин, от ужасяващия ентусиазъм на Джокол.

— Ако трябва да гадая, Осуин — продължи Левко към колегата си и Ингрей долови поизтлялата разгорещеност на воден вече дебат, — според мен всички ние сега сме свещени погребални животни.

Отначало Осуин като че ли се засегна малко, но после се замисли. Халлана се изкиска, моля ви се. Звукът беше натегнат до скъсване, но и някак чудновато радостен.

— Ингрей трябва да очисти моите призраци — твърдо рече Аяда. — Казах ви, че ще е така.

Двудневни спорове, предположи Ингрей, но пък компанията, макар и странна, определено и страховито беше подготвена по темата. „Боговете нямат други ръце в този свят освен нашите“. Ръка в ръка в ръка…

Биаст видя сестра си — Фара седеше превита на дългата могила до тялото на Уенцел — и затича към нея, падна на колене и я прегърна. Главите им се сведоха една към друга и двамата си зашепнаха. Рамене й се разтресоха и той я притисна към гърдите си. Фара — все още — не плачеше.

— Аяда — тихо рече Ингрей, — по-добре да не се мотаем, ако искаме това да подейства. — Плъзна поглед по привиденията, които вече не се бутаха, а го гледаха мълчаливо и с копнеж. „Все едно аз съм последната им надежда за покой“. — Как да… какво трябва да… — „Какво трябва да направя?“

Тя стисна с две ръце знамето с вълчата глава и изправи рамене.

— Ти си кралят-шаман. Направи онова, което ти се струва редно, и всичко ще е наред. — Маршалът със златния колан направи жест на съгласие.

Четири хиляди, толкова много! „Не е толкова важно откъде ще започна, колкото да започна“.