Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 242

— Няма друг — изсумтя Конскарека.

Шепотът се засили, обхващаше тълпата като пожар, после се ливна назад към началото си. Маршалът се изправи и поздрави Аяда със странно разкривения си петорен знак. Призрачните устни се извиха в усмивка. После той пусна знамето и Аяда го улови и го стисна здраво.

„Чакай — помисли си Ингрей, — ние, живите, не можем да докосваме призрачните предмети, те изтичат през пръстите ни като вода…“

Аяда хвана дръжката с две ръце и я разтърси. Над главата й флагът се разви и се развя на вятъра. Вълчата глава от герба на Вълчаскала се озъби, черно върху червено.

Ингрей примигна с човешките си очи и се изправи на крака, зашеметен. Върнал се беше в тялото си — чувството беше невероятно. Вдиша. Вълка му го нямаше… „Не“. Притисна ръка до гърдите си. „Тук си е“. Виеше радостно във вените му. И още нещо… Връзка се проточваше между него и Конскарека — потокът между Ингрей и Аяда, който Конскарека беше създал, прекършил и привързал отново към кралския си дух. Някакво напрежение вибрираше сякаш по тази връзка и набираше сила. Притеглянето помежду им беше почти неустоимо.

Конскарека се наведе и вдигна Фара на крака, после сви ръцете й около дръжката на своето знаме.

— Дръж! — Тя го погледна с ужас и стисна знамето, сякаш животът й зависеше от това. Заземена в тази могила от смърт и печал, силата на стария кралски дух беше могъща.

Ингрей навлажи устни и се окашля. После откри несвестния си Глас.

— Какво имаш да кажеш, Фара?

Буквално усети как заклинанието за мълчание, наложено й от Конскарека, се разлита от лицето й като освободена метална пружина. Фара си пое дълбоко дъх, до пръсване сякаш.

Конскарека се обърна към нея и за пръв път лицето на Уенцел изплува изцяло на повърхността. Той протегна ръка.

— Фара… — Младежкият глас потрепери неуверено. — Съпруго моя…

Фара отскочи, като да я беше уцелила стрела от арбалет. Очите й се затвориха от болка. Отвориха се. Погледнаха към Аяда, към Ингрей. Към зловещото привидение пред нея.

— Аз се опитах да ти бъда съпруга — прошепна тя. — Ти така и не се опита да ми бъдеш съпруг.

И сведе върха на знамето към земята и сивата дрипа се сбра в копринена локва, после сложи крак върху сухото дърво и го скърши на две.

24.

Конскарека залитна и отстъпи. Половината му лица изглеждаха разкривени от ярост. Други изразяваха иронично примирение, отвращение и самоотвращение, а едно тъжно лице — безвременна, достойна за уважение издръжливост. Ръцете му се отпуснаха и потокът между него и Ингрей избледня като искрици в мрака. Неописуемо изтерзаните очи се впериха в Ингрей и почти всичките му изражения се претопиха в горчиво съжаление.

Ингрей осъзна, че се е вкопчил в дръжката на Аядиното знаме и само то го държи на крака. Исполинският припламващ натиск на кралския дух не беше точно изчезнал, а сякаш се беше разпръснал и се изливаше от всички посоки, а не само от една. А после настъпи миг на безвремие и застиналост, на смълчано колебание, и вътрешното течение на кралския поток, изглежда, се обърна, превърна се във външна и спешна неотложност. А с него дойде и разпръснат ужас, който не приличаше на никой страх, който бе застигал Ингрей през дългите часове на потресаващи изненади.