Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 240

„И трите — помисли си Ингрей. — И трите“.

Не знаеше какво означават действията му в тази зловеща земя. Но дори и слаби, те не бяха съвсем без сила. Той не беше съвсем без сила.

„Надвих коня на Конскарека и сега него го няма. Може би съм способен и на още нещо“. Конскарека очевидно го смяташе за изчерпан, задачата му — за приключила, ползата му — за използвана докрай. И сигурно смяташе да го зареже тук и така, в тази каша от тяло и дух, да умре сам на тази земя, когато призраците и тяхната магия се стопят. И самият той, самотният вълк, не смяташе, че Кояскарека греши. „Само че аз не съм сам, нали така? Вече не. Тя го каза, значи трябва да е вярно. Тя казва истината. И как стана така, че заобичах истината повече от всичко друго?“

— Трябва ли да умра от любов тогава? — промълви Аяда и се отпусна върху гърдите на Ингрей. — А си мислех, че това е само красив израз. Заедно значи? Не! Господарю на есента, в този Твой сезон, помогни ни!

„Тук няма богове“.

Но Ингрей беше тук. „Опитай нещо друго. Опитай нещо, каквото и да е“. Може би призрачният воин също имаше някаква сила тук; в края на краищата носеше знамето, а то беше старолесовният свещен знак на спасението отвъд смъртта и на смъртта на всички други надежди, Ингрей зави и заподскача около мъжа, задраска с лапа по ботуша му, после приклекна и замушка с дългата си муцуна ножницата, окачена на златния колан срещу главата. Дали привидението щеше да разбере молбата му? Мъжът се обърна да го погледне, светлите му вежди се вдигнаха изненадано. Изправи се н извади строшения меч от ножницата. „Да!“ Ингрей побутна още няколко пъти ръката, после се изви и се ухапа по хълбока.

Мъжът не можеше да кимне, затова се поклони леко. Коленичи, а Ингрей легна по гръб с оголен корем, лапите му махаха нелепо във въздуха. „Ако това може да я спаси…“ Острият отломък се впи в гърдите му с един дълъг замах.

„Аяда не каза, че боли!“ Ингрей задуши скимтенето, напиращо в гърлото му, и потисна инстинкта си да се претърколи надалеч. Призрачната ръка се спусна в зейналия прорез на вълчите му гърди и когато се измъкна оттам, беше цялата в кръв. Ръбът на металния отломък се плъзна през хлъзгавата топка в дланта на воина, а после той метна нещо нагоре, към небето. Кървавият юмрук се спусна пак надолу и вълчата половина от Ингрей, изглежда, задиша отново, когато ръката излезе празна и прорезът се затвори в дълга червена линия. Ингрей отново се изправи на лапи.

Високо на върха на копието биеше цяло сърце, все по-силно и равномерно.

Аяда си пое рязко дъх и седна, после се заоглежда. Погледът й срещна вълчия поглед на Ингрей и очите й се разшириха с удивление — беше го познала.

— Ето те! — Погледът й се плъзна по множеството развълнувани призраци, които се бяха стълпили около тази странна сцена. — И вие, всичките! И ти! — Тя се изправи, приклекна пред знаменосеца и направи петорния знак. — Вас търсех, милорд маршал, но не можех да ви видя.

Призракът се поклони с дълбоко уважение. Ръката на Аяда се вкопчи в гъстата козина по врата на Ингрей, после се поотпусна и започна да го гали. Той вдигна глава да усили милувката. Тя сведе очи към него — не ги сведе много, защото голямата му глава стигаше почти до гърдите й.