Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 239

Обърна се и погледна скупчилите се призраци.

— Вече всички са тук — промълви той. Ужасните му очи бяха далечни, безстрастни, безмилостно спокойни. — Но не за дълго, кълна ви се, обични мои.

Погледите, с които му отвърнаха привиденията, не излъчваха обич, помисли си Ингрей, а тревога и смут. Едва доловима прозирност ги обвиваше и Ингрей си даде сметка, че вече са започнали да избледняват. Призракът на наскоро убит човек, ако не отлетеше веднага при боговете през портите на смъртта, все още можеше да бъде спасен от откъсването чрез благословените погребални ритуали, както бе станало с Болесо. Но и това си имаше граници. Откъсването скоро ставаше необратимо и душата, след този последен отказ, се самообричаше на изтляване. Периодът на несигурна милост беше удължен за тези призраци не с дни или седмици, а със столетия. И сега, когато връзката им с Ранената гора беше прекъсната, едва ли щяха да се задържат тук още дълго, помисли си Ингрей. Часове? Минути?

Аяда се надигна да стане и да иде при Фара, но после ахна и тупна обратно. Ръката й се спря върху гръдта й отляво, после литна към челото й; устните й помръднаха изненадано, после се свиха от болка. Ингрей заскимтя още по-тревожно.

Тълпата привидения се раздвижи отново и един едър като планина воин пристъпи напред. Беше с широк златен колан и носеше знаме с връх на копие в горния край на дръжката, увитият около нея флаг бе в тревистозелено, бяло и синьо. Главата му висеше от златния колан, прикрепена там за собствените си прошарени руси плитки. Погледът на тази прошарена глава се вдигна към графа, който го изгледа изненадано и вдигна ръка да отвърне на поздрав, който всъщност не му беше отправен — жестът му спря, когато Конскарека си даде сметка за това. Воинът коленичи до Аяда, приведе се загрижено над нея и я докосна по рамото.

Ингрей затанцува нетърпеливо около двамата, вълчата му глава бе сведена на нивото на войнишките очи. Воинът го погледна мълчаливо и въпросително някак. Аяда приведе уморено гръб и вече не стискаше толкова здраво окървавената ръка на Ингрей; тя се изплъзна от ръката й, после собствената й бяла ръка падна отгоре й.

— О — промълви много тихо тя, очите й бяха широки и тъмни. Ставаше все по-бледа, направо позеленяваше, и когато вълчият Ингрей близна отново лицето й, не реагира.

Ингрей се дръпна и вдигна поглед. После се изправи на задните си лапи, опря едната предна на рамото на воина за равновесие и започна да души въздуха; мъжът застина, за да му е по-удобно. Нещо беше набодено там, на тесния, изкован като върбово листо връх на копието. Туптящо сърце… не, половин сърце. Ала ритъмът му се забавяше.

„Той се поклони ниско — беше казала Аяда. — Сложи сърцето ми на една каменна плоча и го разряза на две с остатъка от счупения си меч… Другата половина набучиха на върха на знамето. Не разбрах дали беше клетва, жертвоприношение или откуп…“